Дийн Кунц - Пророчество

Бяхме решили да го кръстим Анди, ако е момче и Ан, ако е момиче.

Ан имаше копринена златна коса. Носът и беше перфектен. Очите, брадичката и малките и ръчички, цялата беше перфектна.

Сетих се за Недра Лам във фризера, Пунчелино в затвора, Конрад Бизо някъде отвън в зимната нощ и се запитах откъде бях взел смелост да създам уязвимо дете в свят, мрачен като нашия, който с всяка година ставаше все по-мрачен и по-мрачен.

Когато вселената изглежда жестока или поне безразлична, баща ми имаше една приказка, на която разчиташе да го ободри: „Когато има торта, има и надежда. А торта има винаги.“

Независимо от Конрад Бизо и всичките ми тревоги се просълзих от радост и казах:

— Добре дошла, Ан Ток.

Както може би помните, Ани се появи на 12 януари 1998, понеделник, точно седем дни преди втория от петте фатални дни, предвидени от дядо Джоузеф.

Следващата седмица беше най-дългата в живота ми. Щеше да падне и другата огромна клоунска обувка.

Бурята отмина. Небето стана толкова синьо, познато само на тези, които живеят нависоко, толкова чисто и твърдо и остро синьо, че сякаш, ако го пипнеш, ще си порежеш пръста. При положение, че Бизо беше на свобода и съдбовният ден наближаваше, къщата ни на Хоксбил Роуд изглеждаше опасно изолирана. Останахме в града при нашите. Естествено, най-големият ни страх беше, че Ани — нашата благословия, може да ни бъде отнета по един или друг начин. Бяхме готови да умрем, но да не допуснем това да се случи.

Хю Фостър знаеше всичко за предсказанията на дядо ми и плашещата им точност. Затова полицията в Сноу Вилидж назначи охрана на къщата на родителите ми от сряда сутринта, когато заведох Лори и Ани у дома. Всъщност напуснахме болницата с полицейска кола.

Всеки полицай стоеше по осем часа. Оглеждаше къщата на всеки час, проверяваше дали са заключени вратите и прозорците, оглеждаше съседните къщи и улицата.

Татко отиде на работа, но аз си бях взел отпуска и останах вкъщи. Е, разбира се, когато напрежението ме подлудяваше, готвех.

Всяко от ченгетата избираше кухнята за свой пост и в четвъртък всички бяха на мнение, че никога не са се хранили по-добре.

Когато преживяваш някаква загуба или неприятност, съседите обикновено изразяват загрижеността и солидарността си, като носят храна. В нашия случай съседите не смееха да предложат обикновени ястия и торти.

Вместо това донесоха DVD-та. Не знаех дали независимо един от друг бяха стигнали до заключението, че в тези времена, наводнени от медии, DVD-ата бяха приемлив заместител на утешителните подаръци с храна, или бяха провели събрание, за да обсъдят проблема. До петък нуждите ни за домашно развлечение за следващите две години бяха покрити.

Баба Роуина прибра всички филми с Шварценегер и ги гледаше в спалнята си на затворена врата.

Останалите поставихме в кутия в ъгъла на хола и ги забравихме за дълго време.

Мама приключи с дебелото прасе и се захвана с портрет на бебето. Май прекалено дълго беше рисувала животни, защото на новото и платно нашето сладко, малко момиченце доста приличаше на зайче.

Ани не ни ангажираше толкова, колкото очаквах. Беше чудесно бебе. Не плачеше. Рядко се цупеше. Спеше през нощите — нощите на лекарите, от девет сутринта до четири следобед — по-непробудно и от нас.

Почти си пожелах да стане по-раздразнителна, за да ме разсее от мислите за избягалия Бизо.

Дори и с полицай в къщата през цялото време, се радвах, че имам пистолет и знам как да го използвам. Забелязах, че Лори винаги имаше под ръка остър нож и ябълка, която щеше да обели „ей-сега“. До събота сутринта ябълката загуби свежестта си и беше заменена с круша. По принцип плодове се белят с ножче за белене. Лори предпочиташе острието на касапина.

Татко пък, представете си, се прибра вкъщи с две бейзболни бухалки. Не бяха от модерните от алуминий, а солидни, дървени „Луисвил Слъгърс“. Никога не се е интересувал от оръжия и нямаше време да се учи. Даде едната бухалка на мама.

Никой не го попита защо не е донесъл и за баба. Без да се напряга, всеки от нас можеше да създаде във въображението си цял филм в обяснение на неговото решение. Най-накрая ужасният ден настъпи.

Понеделник беше почивен ден за татко и от полунощ н неделя до утрото на 19 януари шестимата бяхме заедно в гостната. Подсилвахме се със сладки, щрудел и кани черно кафе.

Завесите бяха дръпнати. Разговорът беше непринуден, както винаги, но говорехме по-тихо от обикновено и от време на време млъквахме, заслушани в шумовете на къщата и свистенето на вятъра под стряхата. Зората дойде без клоун. Небето остаря отново, сиво и брадясало.