Дийн Кунц - Пророчество

Гримът не беше просто намазан набързо. Съдейки по начина, по който изглеждаше, на Бизо му беше отнело часове и той се беше отнесъл с педантично внимание към детайлите.

Независимо дали е била жива през това време, със сигурност е била мъртва, когато с игла и конец е зашил клепачите и. Отгоре нарисувал звездички.

Накрая избрал чифт рога от колекцията на Недра от гаража и и ги закрепил за главата и. За да я навре във фризера с рогата, така че лицето и да приветства този, който я открие, се наложило да счупи краката и на няколко места — задача, която изпълнил, с помощта на чук. Хю Фостър каза:

— Джими, кълна се, направил го е, щото е смятал, че е забавно. Мислел е, че някой ще отвори фризера и ще се смее, че всички ще се кискаме за Недра и клоунския и вид години наред, обсъждайки какъв майтапчия е този Бизо. Тук, до телефона, ми стана по-студено, отколкото навън, във виелицата.

— Е, побърканият кучи син не ни разсмя — изрече Хю. — Нямаше и една усмивка. Младият щатски кавалерист избяга навън и повърна в двора.

— Къде е Бизо, Хю?

— Замръзнал до смърт в гората, надявам се.

— Не се е върнал за плимъта на Недра?

— Все още е в гаража.

— Той не е в гората, Хю.

— Може би — призна той.

— Ако се е качил до Хоксбил Роуд, може някой да го е качил на стоп.

— Кой ще е толкова тъп, че да го качи?

— Кой нормален, свестен човек не би го качил в такава нощ? Виждаш човек, леко облечен за такова време, застанал до хамъра, и си мислиш, че джипът се е повредил. Ако не качиш човека, вероятно ще замръзне. Не си казваш: „По-добре да не го качвам, че ми прилича на клоун-убиец.“

— Ако някой го е качил, сигурно вече няма кола.

— А самият той лежи мъртъв в багажника.

— Има ли убийство в този град за последните трийсет години, което да не е извършено от това влечуго или сина му!

— Какво следва?

— Щатската полиция смята да блокира пътищата. Има само пет начина да излезеш от областта и снегът вече ни помага.

— Той няма да избяга тази вечер — предположих аз. — Има недовършена работа.

— Силно се надявам да грешиш.

— Имам вграден готварски таймер — казах аз.

— Имаш какво?

— Когато пека нещо във фурната, винаги го проверявам пет секунди преди да е изтекло времето. Винаги. Инстинктивно знам кога нещо е изпечено и кога не. Бизо не е приключил.

— Наследил си това от баща си. Със същия успех той можеше да е ченге. Ти също може би. А що се отнася до мен, аз нямах този избор.

— Страх ме е, Хю.

— Да. И мен.

Когато затворих телефона, една сестра дойде да ми каже, че Лори е родила.

— Раждането беше леко — каза тя.

Момче; нямаше нужда да я питам.

В родилната зала червенокосата сестра, застанала до един леген в ъгъла, миеше нашето малко чудо.

Доктор Мело Мелодеон чакаше Лори да изхвърли плацентата, внимателно масажирайки корема и за да контролира кръвоизлива.

Независимо дали можех да съм толкова добро ченге, колкото бях добър пекар, със сигурност не можех да бъда лекар. Аз дори добър пациент не можех да бъда.

Единственото нещо, което ме спаси да не припадна и да си разбия носа на пода, беше мисълта, че баба Роуина ще се вмъкне вътре и ще ми направи снимка. Със сигурност имаше фотоапаратче за еднократна употреба, завряно в някой джоб на зимния и екип.

Щеше да използва снимката за модел и да избродира сцената на моето унижение върху възглавница, на която щеше да отреди почетно място на дивана в хола.

Леглото беше повдигнато и Лори беше полуседнала. Беше потна, измъчена, изтощена и… сияеща.

— А, ето те и теб — каза тя. — Помислих си, че си отишъл да вечеряш. Облизах устните си, потупах си корема и отвърнах:

— Нюйоркска пържола, печени картофи, царевица със сметана, салата от пипер и парче шоколадово-бонбонен сладкиш.

— Когато правиш шоколадово-бонбонен сладкиш — попита Мело Мелодеон, — винаги ли използваш бадеми или могат да се сложат и лешници?

— Боже Господи, какво трябва да направи едно момиче, за да му обърнат внимание? Кога ще съм звездата? — възкликна Лори.

И в този момент изхвърли плацентата. Имаше нещо зрелищно в този финален акт, но беше далече от звезден миг. Застанал до леглото и, аз залитнах, хванах ръката и, а тя каза:

— Можеш да се облегнеш на мен, мечо.

— Благодаря — искрено отговорих.

Когато червенокосата сестра донесе бебето, то беше измито и розово, увито в меко бяло одеялце.

— Господин Ток, поздравете дъщеря си.

Лори пое ценното вързопче, докато аз стоях парализиран и безмълвен. От девет месеца знаех накъде вървят нещата, но въпреки това то ми изглеждаше нереално.