Дийн Кунц - Пророчество

— Не бих разчитал на това.

Хю въздъхна.

— И аз почти стигнах до това заключение. Обадих се на четирима колеги, които не са на работа. Ще дойдат в болницата за всеки случай.

— След колко време ще са тук?

— Десет минути. Може би петнайсет. Междувременно внимавай за Лори. Не мисля, че ще се стигне дотам, но е възможно. Тя роди ли?

— Ражда в момента. Хю, слушай, той се настанил в къщата на Недра Лам, за да ни наблюдава.

— Недра не е в час, но не би позволила такова нещо.

— Не мисля, че е имала избор. Може би ще се върне там. Ако смята, че е опасно да кара хамъра, то тя има кола, която може да му свърши работа.

— Този грозен стар плимът велиънт.

— Запазен е като музеен експонат и си стои с веригите.

— Ще го проверим — обеща Хю. — Сега по-добре отивай при твоето специално момиче и не допускай нещо да и се случи, докато дойдат моите хора.

Затворих. Дланите ми лепнеха от пот. Избърсах ги в болничните дрехи.

Бизо идваше. Усещах го в костите си. След повече от двайсет и четири години се връщаше в родилното на болница „Сноу Каунти“. Този път бебето, което искаше, беше нашето.

Не исках Лори да разбере за ситуацията. Точно сега имаше друга работа. Е, не работа, но беше в такова състояние, че нямаше да и се отрази добре, ако научи, че Бизо е на свобода.

Ако се върна сега в родилната зала, независимо колко е вглъбена, един бърз поглед, щеше да и е достатъчен, за да види страха в очите ми. Нямаше да мога да я излъжа дори и за нейно добро. Ще се превърна в масло на горещия и нож и тя щеше да ме размаже на препечена филийка за шест секунди.

Освен това доктор Мелон Мелодеон щеше да задава още въпроси за ябълковата торта с шоколад, а сега нямах време за това.

Затичах се към фоайето за бъдещи бащи, където на различен декор доктор Ферис Макдоналд беше застрелян. От тази стая Бизо беше нахлул в родилното отделение, убивайки сестра Хансън.

Ако престъпниците наистина обичат да се връщат на местопрестъпленията си, той можеше да стигне до нашето бебе по този път. Можеше.

Нямах намерение да оставям съдбата на съпругата ми и на бебето на случайността.

Избърсах си ръцете още веднъж в болничните дрехи и тръгнах по главния коридор на втория етаж.

Беше неестествено тихо, прекалено тихо дори и за болница, сякаш снеговалежът имаше заглушаващ ефект върху стените.

По-нататък, от дясната страна на коридора, имаше четири врати, които очевидно водеха до различни части на родилното. Зад вратите беше дългият прозорец, който разкриваше отделението за новородени.

На края на коридора вратата към аварийните стълби беше маркирана със светещ знак „Изход“.

Бизо можеше да се качи по стълбите и да избере, който си иска вход към отделението. Нямаше да го видя от фоайето за бащи, така че трябваше да пазя тук, в коридора.

Дрън! Мек, но лесно определим звън дойде от нишата на асансьора, която беше в средата на главния коридор. Някой беше пристигнал на втория етаж.

Напоследък толкова често задържах дъха си, че скоро щях да съм готов за кариера в гмуркането за перли.

Лекар в бяла лабораторна мантия излезе от нишата, носейки папка. Разговаряше със сестра, която беше прекалено малка и прекалено жена, за да е Конрад Бизо. Насочиха се към другия край на коридора.

Може би трябваше да отида до аварийното стълбище и да се ослушвам за стъпки, но не исках да се обръщам с гръб към коридора.

Къде бяха хората на Хю Фостър? Вече трябваше да са пристигнали.

Погледнах си часовника и установих, че са минали само две минути, откакто бях затворил телефона. Хората на Хю все още се обуваха.

Времето тече поне два пъти по-бавно, когато чакаш убиец, отколкото когато се забавляваш в кухнята. Болницата имаше охрана във фоайето на партера.

Помислих си да извикам пазача да се качи, за да ми помогне да покрием територията.

Казваше се Върнън Тибит. Беше на шейсет и осем, шишкав, късоглед, без оръжие. По принцип работата му беше да насочва посетителите, да придружава пациентите в колички, да носи кафе на дамата на рецепцията и да си лъска значката.

Не исках Върнън да бъде убит и да няма кой да занесе кафето на дамата. Ако Конрад Бизо все пак не пристигне с танк през стените на болницата, то поне щеше дойде със застрашително оръжие. Имах неясното впечатление, че не излиза без такова.

Аз нямах пистолет. Нямах нож. Нямах тояга. Нямах топче хартия.

Когато се сетих за пушката, която взех от Бизо и сега беше в експлоръра, тръпки ме полазиха. Беше сменил магазина в гората и със сигурност не беше изпразнил втория. Поддадох се на глупостта на мачото, виждайки себе си като Рамбо, само че значително по-блед от него.