Дийн Кунц - Пророчество

Бяхме изминали половината от пътя и аз дръзнах да си помисля, че ще успеем.

И Лори трябва да се бе поуспокоила малко, защото наруши напрегнатото мълчание, в което преминаваше изкачването:

— Има нещо, което ще съжалявам, че не съм ти казала, ако умрем тази вечер.

— Че съм невероятен любовник?

— Мъжете, които се мислят за невероятни любовници, са арогантни тъпаци. Ти… ти си обичливо кученце, но това не е нещо, за което бих съжалявала, че не съм ти казала.

— Ако бях умрял, без да го чуя, и на мен нямаше да ми е зле.

— Знаеш — каза тя, — че родителите, децата и любовта могат да са свързани в странна комбинация. Имам предвид, че родителите ти може да те обичат и ти да знаеш, че те обичат, ти също да ги обичаш и въпреки това да растеш толкова самотен, че да се чувстваш… празен.

Не очаквах такова сериозно откровение. Знаех, че е искрена, и се досещах какви ще са следващите и думи.

— Любовта не е достатъчна — каза тя. — Родителите ти трябва да знаят как да се отнасят с теб и един с друг. Трябва да искат да са с теб повече, отколкото с който и да е друг. Трябва да обичат дома си повече от всички други места по света и трябва да се интересуват от теб, повече, отколкото от…

— Змии и торнада — предположих аз.

— Господи, как ги обичам. Те са мили, Джими, наистина, и ми мислят доброто. Но живеят вътре в себе си и държат вратите затворени. Можеш да надникнеш само през прозорците. Гласът и трепереше все повече.

— Ти си съкровище, Лори Лин — казах аз.

— Ти си израснал, заобиколен от всичко, за което съм мечтала. Твоето семейство живее заради теб и заради всеки един от него. Уина по свой начин, също. Това е истинското щастие, Джими. И аз съм толкова благодарна, че ме допуснахте при вас.

Под неподражаемата сила, под бронята на красотата и остроумието съпругата ми е нежна душа и можеше да е срамежлива дама, ако вместо това не беше избрала да е борец; борец със стил при това.

Под моята не толкова твърда фасада аз съм мекушав. Известно е, че плача, като видя убито животно на пътя.

Признанието и ме остави без думи. Ако се опитах да говоря, щях да заплача. Направлявайки експлоръра по хребета, не можех да си позволя да имам замъглен поглед. За щастие тя издърпа следващата си нишка от мисли и с по-стабилен глас продължи:

— Не можеш да си представиш какво щастие ще е за мен, Джими, да отгледаме децата си, както ти си бил отгледан, да им дадем подаръка на Мади, на Руди и на Уина, да пораснат в такова сплотено семейство, че да могат да открият смисъла на живота си в него.

Бяхме на два-три завоя от върха.

— Никога не сме обсъждали колко деца ще имаме. Сега съм на мнение да са например пет. Ти какво мислиш? Пет добре ли е?

Най-накрая бях в състояние да отговоря:

— Винаги съм си мислел за три, но след тази кратка реч смятам, че трябва да са двайсет.

— Пет и си стискаме ръцете. Засега.

— Съгласен — казах аз.

— Едно на път да излезе от фурната, четири ще имаме да печем.

— Две момичета и три момчета — замисли се тя, — или три момичета и две момчета?

— И за това ли можем да вземем решение?

— Вярвам, че формираме собствената си реалност чрез позитивно мислене. Сигурна съм, че ние можем да създадем, каквато комбинация решим, макар че за идеален баланс трябва да имаме две момичета, две момчета и един хермафродит.

— Това може би ще е прекален баланс.

— О, Джими, тези деца ще са най-обичаните на света.

— Но няма да са разглезени — казах аз.

— Разбира се, че няма да са, малките проклетии. Може прабаба им Роуина да им чете приказки. Това ще ги държи във форма.

Тя говореше и скоро осъзнах, че мъдро беше разведрила ужасното и опасно катерене до върха.

Когато се изкачихме до Хоксбил Роуд, се оказа, че сме на шест метра пред паркирания хамър. Преминахме през наскоро натрупан сняг към южното платно, което беше изчистено почти до асфалт.

Служители по поддръжка на пътищата разчистваха пътя към града. Грейдер с огромни релефни гуми, свързани с ъгловат снегорин, разчистваха, следвани от камион, разпръскващ сол и луга.

Карах на безопасна дистанция зад камиона. В това отвратително време и полицейски ескорт нямаше да ни помогне да стигнем по-бързо.

Нощното небе се скри зад падащия сняг, а вятърът се издаваше само с белите воали, които разнасяше, въртеше, развяваше и издигаше на талази.

Също скрито, бебето показа нетърпение да се освободи от деветмесечния си затвор. Контракциите на Лори станаха периодични. Отмерваше ги по часовника си, а аз разбирах по пъшканията и по-силните и викове и се молех колата отпред да се движи по-бързо.