Дийн Кунц - Пророчество

Свита на седалката до шофьора, Лори притискаше с ръце корема си и ту вдишваше шумно през стиснатите си зъби, ту пъшкаше.

— Влошава ли се? — попитах.

— Помниш ли сцената с взривяването на гръдния кош от „Пришълецът“?

На таблото имаше малко черно кожено калъфче с две спринцовки.

— Искаше да ме упои, за да стана по-мила и послушна.

Гняв се разпали в душата ми, но нямаше полза да го оставям да се превърне в опустошителен пожар.

Внимателно прибрах пълната спринцовка на мястото н закопчах калъфчето, оставих го настрана за доказателство и казах:

— Към домашно разбирателство чрез модерна химия. Как не съм се сетил за това? Какво не бих дал, за да имам послушна жена!

— Ако беше така, нямаше да се ожениш за мен.

Целунах я по бузата.

— Права си.

— Достатъчно приключения за днес. Заведи ме, където има упойки.

Колебаех се да завъртя ключа; притеснявах се, че няма да запали и че дърветата няма да ни освободят от хватката.

— Бизо искаше да ме върже с предпазните колани и да ме влачи до магистралата като ловец, който мъкне убита сърна.

Прииска ми се да изляза от експлоръра и да го убия. Молех се да не попаднем в клопката на неговия план.

При втория опит моторът запали. Включих фаровете. Лори увеличи парното, за да разчупи ледения въздух, който нахлуваше от счупения прозорец.

Разстоянието между вековните дървета, заклещили джипа, беше достатъчно тясно, за да не ни позволи да тръгнем назад; но може би прегръдката на тези дървета не беше достатъчно силна, за да устои на напъна на машината напред.

Натиснах газта и моторът изръмжа. Гумите се завъртяха, запънаха се, пак се завъртяха. Експлорърът изскърца, съпротивлявайки се на грубата хватка на дърветата.

Натиснах по-силно газта и машината изпищя. Гумите изскърцаха и дрънченето се засили, без да мога да разбера какво го беше предизвикало.

Експлорърът започна да се тресе като уплашен кон, когато кракът му е попаднал на търкалящи се камъни.

Чу се силен звук на стържещ метал. Не ми хареса особено.

Когато отпуснах газта, експлорърът се дръпна четири-пет сантиметра назад. Не мисля, че се бях придвижил с толкова напред.

Започнах последователно да натискам и да отпускам газта. Експлорърът се движеше бавно напред-назад, като стържеше кората на дърветата.

Завъртях волана леко надясно, но нямаше полза. Когато го завъртях наляво, се придвижихме десетина сантиметра напред и пак спряхме.

Върнах волана надясно и натиснах педала. Силно „бум“ се разнесе около нас, сякаш бяхме в камбана и само след миг бяхме вече на свобода.

— Надявам се и бебето да излезе така лесно — каза Лори.

— Ако нещо се промени, искам да знам на момента.

— Да се промени?

— Да ти изтекат водите например.

— О, скъпи, ако ми изтекат водите, ще разбереш и без да ти казвам. Ще си нагазил до глезените.

Заради височината не вярвах, че джипът ще стигне далеч в директна битка с хълма. И все пак трябваше да опитам.

Наклонът не беше толкова голям тук долу, колкото ставаше нагоре и стигнахме по-далече, отколкото очаквах, отклонявайки се от движението нагоре само за да избегнем дърветата и скалите. Може би бяхме изминали стотина метра, когато стана по-стръмно и задавеният двигател започна да кашля.

Оттук нататък смятах да се изкачвам зигзагообразно, което щеше да е по-лесно за двигателя. Да продължа само на север или само на юг, прекосявайки хълма под деветдесетградусов наклон, щеше да е самоубийство; прекалено стръмно беше и експлорърът рано или късно щеше да се преобърне. Но ако лавирам наляво и надясно под внимателен ъгъл, нямаше нито да затрудним мотора, нито да се преобърнем, а щяхме да си проправим път, все едно се движим по стълби. Тази стратегия изискваше предпазливост и пълна концентрация. Всеки път, когато завивахме, трябваше да изчислявам само чрез инстинкт ъгъла на изкачване, който би ни позволил да се придвижим най-много при най-малък риск.

Теренът се оказа невъобразимо неравен. Много пъти, когато тръгнех малко по-бързо, джипът започваше да се тресе върху набраздената земя, друсайки ни върху седалките, набирайки допълнителна сила, която при този наклон можеше да ни обърне. Неведнъж виждах как се озоваваме на дъното на долината, отскачайки от дърво на дърво, като пинбол във флипер.

Няколко пъти забавях, за да се стабилизира колата. На моменти даже спирах, уплашен от начина, по който воланът се движеше в ръцете ми. Тогава оглеждах неприветливия пейзаж, осветен от фаровете, и премислях траекторията.