Дийн Кунц - Пророчество

Тя неохотно го погледна.

Имаше мило и щастливо изражение, но толкова несвързано с мъката в очите му, че усмивката му изглеждаше като нарисувана. Всяка пора излъчваше страдание и най-долният слой от миризмите му беше на хронична тревога. Очите му — като на животно в капан — бяха изпълнени с потискан страх и тъга.

Чувствайки, че Лори е надникнала в сърцето му, той остави за момент мъката да изплува на повърхността, но после пак си нарисува щастието, два пъти по-ярко. Широката му усмивка стана невъзможно широка. Ако не беше ужасена, щеше да изпита съжаление.

— Само защото е до тебе — каза той, — не си и помисляй. Не знаеш как да го използваш. Ще се нараниш. Освен това не искам да те удрям — ти си майката на моето момче.

Майчината аларма на Лори се беше включила, когато и заговори за бебето през прозореца. Сега главата и се изпълни с безброй камбанарии, тресящи се в тревога.

— За какво говориш? — попита, разтревожена да чуе разтреперания си глас.

Ако ставаше въпрос само за нейния живот, можеше да се прави на безстрашна. Но сега носеше в утробата си заложник на съдбата и не можеше да скрие страха си за невинното.

Той извади малък, черен, кожен калъф и издърпа ципа около три от страните му.

— Вие ми отнехте сина, единственото ми дете — каза, — и съм сигурен, че ако погледнеш в душата си, първа ще признаеш, че ми дължите вашето.

— Сина ти? Не познавам сина ти. Спокойно и любезно и обясни:

— Изпратихте го в затвора до живот. И мъжът ти, неблагодарният син на Руди Ток, му се отплати като… го лиши от потомство.

Смаяна, Лори каза:

— Ти си… Конрад Бизо?

— Единствен и неповторим, дълги години като търкалящ се камък и често извън светлините на прожекторите, разкриващи таланта ми, но все още клоун в душата си, изпълнен с гордост. Той отвори черното калъфче. Вътре имаше две спринцовки и шишенце с кехлибарена течност.

Въпреки че и се струваше познат, не приличаше много на снимките от вестниците, които Руди пазеше от август 1974 година.

— Не приличаш на себе си — каза тя.

Усмихнат, кимна и гласът му звънна с необяснима доброта:

— Е, да, двайсет и четири години оставят следите си върху всеки човек. Докато избягвах определена популярност, прекарах една дълга ваканция в Южна Америка с моя малък Пунчелино, където се подложих на достатъчно пластични операции, за да си възстановя анонимността.

Той разопакова едната спринцовка. Върхът на иглата проблесна в приглушената светлина.

Лори знаеше, че да спори с този мъж ще е толкова полезно, колкото да обсъжда музиката на Моцарт с глух кон, и все пак каза:

— Не можеш да обвиняваш нас за случилото се с Пунчелино.

— Обвинявам е толкова жестока дума — отвърна той с невероятна искреност. — Не е нужно да говорим за обвинение и вина. Животът е прекалено кратък, за да си го позволим. Случило се е нещо по някаква причина и сега съвсем справедливо трябва да се плати цената.

— По някаква причина?

Усмихнат, кимащ, неуморно сърдечен, Бизо каза:

— Да, да, всеки има причини и със сигурност и вие си имате вашите. И кой съм аз да казвам, че не сте прави? Няма нужда от съд, няма полза от обвинения. Всяка история има две страни, а някои имат и по десет. Въпросът е, че ми беше отнет синът, и беше лишен от възможността да ме дари с внуци, наследници на таланта на Бизо и затова единствено справедливо е да бъда компенсиран.

— Твоят Пунчелино уби много хора и щеше да убие и мен, и Джими — изрече Лори, наблягайки на всяка дума, объркана от непоклатимата развеселеност на Бизо.

— Така казват. — Той и намигна. — Но повярвай ми, госпожице, на вестниците не може да се вярва. Истината трудно може да бъде написана.

— Не съм го чела, преживях го — възрази тя.

Бизо се усмихна, кимна, намигна, усмихна се и кимна, засмя се, кимна и насочи вниманието си към спринцовката.

Лори осъзна, че крехкият му самоконтрол зависеше от поддържането на приятелска атмосфера, независимо от факта, че беше очевидно неискрен. Ако тази фасада паднеше, всичко щеше да рухне; потисканото му самосъжаление и ярост щяха да експлодират. Щом престанеше да се контролира, щеше да убие нея и бебето, което толкова много искаше. Зад тези усмивки и закачки не стоеше нещастно влюбен Паглиаци, а обезумял убиец. Тя погледна към шишенцето и попита:

— Какво е това?

— Просто слабо успокоително, малко сок за сънища. — Ръцете му бяха едри, груби, но сръчни. Като опитен лекар потупа шишенцето и напълни спринцовката.