Дийн Кунц - Пророчество

— Никога повече не искам да чувам онази песен „Извикай клоуните“ — каза тя.

Не за пръв път тази жена ме изумяваше.

Кимайки към отпуснатия мъж на шофьорското място, жена ми каза:

— Таткото на Пунчелино.

Удивен, аз се наведох и дръпнах скиорската му шапка, за да го огледам.

— Предполагам, че малко прилича на Конрад Бизо…

— Двайсет и четири години плюс пластична хирургия — обясни тя.

Докоснах го със студените си пръсти, за да потърся пулс. Беше слаб, но стабилен.

— Какво прави тук? — попитах.

— Събира дарения за УНИЦЕф. И между другото иска нашето бебе.

Сърцето ми се сви, стомахът ми се преобърна, нещо стискаше пикочния ми мехур — забележително пренареждане на вътрешните органи.

— Бебето?

— Ще ти обясня по-късно. Джими, контракциите не са по-начесто, но определено са по-болезнени и ми е много студено.

Думите и ме изплашиха повече от куршумите. Бизо беше обезвреден, но бяхме доста далеч от болницата.

— Ще го завържа и ще го сложа на задната седалка — казах аз.

— Можем ли да се измъкнем от тук с джипа?

— Не мисля.

— Нито пък аз. Но трябва да опитаме, нали!

— Естествено.

Тя нямаше да може да стигне догоре пеша. Прекалено е далече и е прекалено стръмно. В нейното състояние, ако се подхлъзне и падне лошо, вероятно ще започне да кърви.

— Ако ще се движим с джипа — каза тя, — не го искам вътре с нас.

— Той ще е безсилен.

— … каза той и умря. Това не е просто кварталният маниак. Ако беше обикновен маниак, щеше да седне на скута ми и аз щях да му давам „Лайф Сейвърс“. Но това е великият Бизо. Не го искам тук.

Съгласих се.

— Добре! Ще го завържа за дърво.

— Добре!

— Когато стигнем до болницата, ще кажем на полицията и те ще се върнат да го приберат. Но е ужасно студено и може да е получил сътресение. Може да не оцелее.

Втренчена в Бизо с жестокост, каквато се надявах да не видя насочена към мен, Лори отвърна:

— Миличък, ако имах пиличка, щях да го закова на дървото и нямаше да кажа на никого.

Това беше важен урок за злодеи, които се надяват на дълга кариера в нарушаването на закона. Майчиният инстинкт за запазване на детето е чудно нещо. Никога не заплашвайте бременна жена, че ще вземете скъпоценното и дете, особено ако е дъщеря на дресьорка на змии. Взех пушката, отворих вратата на багажника и я пъхнах там. В кутията с инструменти имаше навито въже. В краищата му имаше закопчалки.

Отпред Лори внезапно изкрещя:

— Джими! Събужда се.

Изтичах да отворя вратата до шофьора и открих Бизо да стене и да тресе главата си напред-назад. Мърмореше уплашено:

— Вивасементе.

Преди това, когато му търсех пулса, бях оставил камъка на седалката зад него. Взех го и го фраснах силно по челото.

Дясната му ръка докосна леко лицето му и той избоботи:

— Сифилистична невестулка, свиня на свинете…

Ударът ми не беше достатъчно силен, фраснах го още веднъж и той падна в безсъзнание.

Пунчелино беше извадил на повърхността агресията в мен преди четири години и сега не се учудвах от собствената си жестокост, но ме притесни фактът, че изпитвам и удоволствие. Приятно удовлетворение се разля по нараненото ми лице и ми се прииска да го ударя пак, но не го направих. Въздържах се и този самоконтрол — следствие от добродетелите, в които бях възпитан — беше достоен за възхищение. Въпреки това част от мен вярваше — и все още вярва — че сдържаният отговор на злото не е морален. Отмъщението и справедливостта са частите на една и съща плитка, тънка колкото въжето на въздушния акробат и ако не можеш да пазиш равновесие, си обречен и прокълнат, независимо дали ще паднеш от лявата или от дясната страна на въжето.

Издърпах Конрад Бизо извън експлоръра и го завлякох до един бор. Не беше лесно да го влача, но ако беше в съзнание, щеше да е още по-трудно.

Подпрях го на дървото, разкопчах му палтото и бързо прокарах въжето нагоре по левия му ръкав, пред гърдите му и надолу през десния му ръкав. После закопчах палтото догоре. Едно по едно издърпах краищата на въжето към дървото и свързах двата края.

Въжето остана леко хлабаво. Нямаше как да премести ръцете си отпред и да си съблече палтото. Може да се каже, че беше в усмирителна риза, която доста му прилягаше.

Проверих пулса на врата му още веднъж. Артерията туптеше силно и стабилно.

Напоследък с нашите често се шегувахме, че единственият начин да убиеш клоун е да го биеш с мимики до смърт. Върнах се в експлоръра и си сложих кожените ръкавици. Разчистих парченцата стъкло от шофьорската седалка, седнах зад волана и затворих вратата.