Дийн Кунц - Пророчество

Уверихме момичетата, че никакви чудовища не живеят в гардероба, но както всеки родител знае, такова уверение няма особен ефект.

Лори написа интересно съобщение на компютъра си, принтира го в червено и черно и го залепи на вътрешната страна на вратата на гардероба: „Вижте какво, чудовища! Забраняваме ви да влизате в тази спалня! Ако се промъкнете през някоя пукнатина, трябва веднага да се върнете обратно! Не приемаме такива като вас в нашата къща!“

Това ги успокои за известно време. Ирационалните страхове все пак са най-упоритите.

Не само при децата. Забележете, че в този свят, в който дяволски държави са управлявани от луди хора, търсещи ядрени оръжия, страхът от прекаляваме с калории и пестициди е много по-популярен от този от бомби в куфарчета.

За да се почувстват момичетата още по-сигурни, поставихме капитан Флъфи — мечок с милитаристична шапка, на стол до гардероба. Капитанът служеше за бодигард и щеше да ги защитава.

— Той е просто тъп мечок — каза Ани.

— Да. Тъп — съгласи се Люси.

— Не може да уплаши чудовищата. Те ще го изядат — каза Ани.

— Да — потвърди Люси. — Ще го изядат и ще го повърнат.

— Напротив — обясни им Лори. — Капитанът е много умен и произхожда от род на мечки, които векове наред са охранявали малки момиченца. Нямат случай на изгубено дете.

— Нито едно изгубено дете? — попита Ани подозрително.

— Нито едно — уверих я аз.

— Може би са изгубили някое, но са излъгали — заяви тя.

— Да — каза Люси. — Излъгали са.

— Капитан Флъфи прилича ли ви на лъжец?

Ани го огледа и тогава заяви:

— Не. Но и прабаба Уина не прилича, но дядо казва, че не е познавала човек, който се е самоубил с пръдня, както тя твърди.

— Да — изрече Люси, — самоубил се с пръдня.

— Дядо никога не е обвинявал прабаба в лъжа — казах аз. — Той само казва, че тя понякога малко преувеличава.

— Капитан Флъфи не прилича на лъжец и не е лъжец — обади се Лори, — и трябва да му се извиниш.

Ани прехапа за момент горната си устна.

— Извинявай, капитан Флъфи!

— Да. Флъфи — каза Люси.

Освен, че оставяхме светната нощната лампа, дадохме на момичетата и по едно фенерче. Както всеки знае, лъч светлина би изплашил всяко чудовище, независимо дали повръща, или яде в момента.

Минаха дванайсет месеца, още една прекрасна година, изпълнена със светли спомени, без истински страх.

Три от петте дати, написани на гърба на пропуска, оставаха в бъдещето и не можехме да сме сигурни, че ще са свързани с Конрад Бизо. Благоразумието предполагаше повече внимание от наша страна към заплахи, които могат дойдат от източници, различни от клоуна и опандизения му син.

Двайсет и осем години изминаха от нощта на моето раждане. Ако все още беше жив, Бизо трябваше да е почти на шейсет. Дори и все още да е побъркан като лабораторна мишка в лабиринт, годините със сигурност са сложили своя отпечатък. Едва ли е толкова избухлив в омразата си и толкова енергичен в яростта си. Лятото на 2002 година си отиваше и аз имах усещането, че повече няма да видим Конрад Бизо.

През септември Анди стана на двайсет и шест месеца и вече си имаше собствено чудовище в гардероба. То беше клоун, който яде деца.

Едва ли можехме да се почувстваме по-зле. Въпреки че не се поддавахме лесно на такива асоциации, си сложихме аларма, обхващаща всички врати и прозорци.

Не бяхме казали на децата за Конрад Бизо, за Пунчелино или за каквото и да било, свързано с нещата, които бяха направили, и нещата, които бяха заплашили, че ще направят. Ани, Люси и Анди бяха прекалено малки, за да разберат ужасните истории и да носят такъв товар. Най-страшното, което можеха да понесат на тази възраст, беше чудовище в гардероба или три чудовища в гардероба.

Мислехме, че може да са чули нещо от децата, с които си играят. Но децата ни винаги си играеха с други деца под наше наблюдение.

Не можехме да си позволим да мислим, че Конрад Бизо е мъртъв или е затворен в някоя лудница; затова един от нас винаги беше с децата, докато си играят, и често единият или двамата ми родители също присъстваха. Гледахме. Слушахме. Със сигурност щяхме да чуем.

Може би Анди беше видял лош клоун във филм, по телевизията, в анимационно филмче. Въпреки че преглеждахме всичките им филми и се опитвахме да ги предпазим от медии, настървени да ги опорочат по стотици различни начини, не можехме да сме абсолютно убедени, че не сме пропуснали нещо и че лесно впечатляващият се Анди не се е натъкнал на злобен клоун с трион. Момчето не показа какво е причинило този страх. От неговата гледна точка ситуацията беше проста: Имаше клоун. Клоунът беше лош. Лошият клоун искаше да го изяде. Лошият клоун се криеше в гардероба. Ако заспи, лошият клоун ще го сдъвче.