Дийн Кунц: Пророчество

За един ужасен миг баща ми си помисли, че Мади е умряла. Доктор Макдоналд разбра това и изрече последните си думи:

— Не Мади. Жената на клоуна. Мади… е жива. Съжалявам, Руди. Ферис Макдоналд умря, докато ръката на баща ми беше на сърцето му.

Докато гръмотевиците отекваха, татко чу още един изстрел, идващ отвъд вратата, зад която беше изчезнал Конрад Бизо.

Мади лежеше някъде там, жена, оставена без помощ в мъчителното и раждане. И аз вече бях там, създание, все още недостатъчно едро, за да се защитава.

Баща ми, по това време пекар, никога не е бил мъж на действието; не се промени и няколко години по-късно, когато се издигна до сладкар. Той има средно телосложение, не е слаб, но не е и роден за боксовия ринг. Дотогава беше водил спокоен живот, без особени лишения, без борба.

Но страхът за жена му и детето му го беше обзел до паника — не истерична, а пресмятаща. Без оръжие или план, но изведнъж със сърце на лъв, той отвори вратата и тръгна след Бизо.

Въпреки че въображението му нарисувало хиляда кървави картини, той казва, че не е успял да предвиди какво ще се случи и, разбира се, ни най-малко не е могъл да предположи как тази нощ ще отеква в следващите трийсет години с толкова ужасни и потресаващи последствия за него и за мен.

В болницата „Сноу Каунти“, във фоайето за бъдещи бащи имаше врата, която водеше към малък коридор с ниша за медикаменти вляво и баня вдясно, флуоресцентните лампи на тавана, белите стени и белият керамичен под загатваха за безукорни антибактериални процедури.

Познавах това място, защото моето дете се появи на бял свят в същото родилно отделение в една друга незабравима нощ, в която цареше несравним хаос.

Тази бурна вечер през 1974, когато Ричард Никсън се върна в Калифорния, а Бизо беше в плен на лудостта си, баща ми откри просната на пода в коридора, застреляна от упор, една сестра.

Спомня си как чувството на мъка и безпомощност почти го съборили на земята.

Ужасната смърт на доктор Макдоналд не успя да го разчувства, защото беше внезапна и някак нереална. И само няколко мига след това тази безжизнена сестра — толкова млада, невинна, като паднал ангел в бели одежди, със златни коси, разпилени като ореол около неестествено спокойното и лице — го прониза и той осъзна какво всъщност се е случило.

Отвори рязко вратата към складчето и се огледа за нещо, което може да използва за оръжие. Успя да намери само чисти чаршафи, бутилки с антисептичен препарат и един заключен шкаф с лекарства…

Поглеждайки назад, този момент го разтърсваше с жестоката си комичност, но тогава мислеше със сериозността на отчаянието за това как след толкова години месене на толкова много тесто, ръцете му притежаваха опасна сила. Ако можеше да избегне пистолета на Бизо, със сигурност щеше да може да го удуши.

Никакво импровизирано оръжие не можеше да бъде по-смъртоносно от ръцете на освирепял пекар. Това налудничаво хрумване беше плод на ужасеното му съзнание; интересно как това съзнание му беше вдъхнало и кураж.

Късият коридор пресичаше един по-дълъг. В него имаше три врати към родилните зали, както и отделение за новородените, където увити бебета, всяко в своята кошара, размишляваше над новата реалност от светлина, сенки, глад, неудовлетвореност и данъци.

Татко очакваше да намери майка ми и мен, но откри само майка ми. Тя лежеше в безсъзнание в една от стаите. Беше като мъртва. Причерня му, но преди да я отмине, видя, че неговата любима Мади диша. Той се хвана за ръба на леглото, докато погледът му се проясни. С пребледняло и плувнало в пот лице тя не беше енергичната жена, която познаваше, а слаба и уязвима.

Кръвта по чаршафите показваше, че е родила, но отникъде не се чуваше детски плач. Затова пък се чу как Бизо крещи:

— Къде сте, копелета?

Татко неохотно остави майка ми и отиде да види с какво може да помогне, както — държи винаги да отбележи — всеки пекар би постъпил. В съседното помещение откри Натали Бизо. Стройната акробатка беше издъхнала от усложнения при раждането толкова скоро, че сълзите от болка по лицето и все още не бяха изсъхнали.

Според татко дори след агонията си и даже в смъртта си тя била неземно красива. Гладка мургава кожа. Гарвановочерна коса. Светлозелените и очи били отворени като прозорци към райска поляна.

За Конрад Бизо, който явно не беше красив и под грима, не притежаваше кой знае какво, с неприятен характер дори и при нормални обстоятелства, тази жена изглеждаше като награда извън всякаква логика. Това може да обясни, но не и да оправдае жестоката му реакция.