Дийн Кунц: Пророчество

— Какво става тук?

— Не вярвай на клоуна.

Лекарят май малко се обиди, мислейки, че пациентът се съмнява в компетентността му. Наведен над леглото, опитвайки се да изтръгне вниманието на баща си от другата реалност, Руди каза:

— Татко, откъде знаеш за клоуна?

— Шестнайсети април — каза Джоузеф.

— Откъде знаеш за клоуна?

— НАПИШИ ГО — изкрещя Джоузеф, сякаш небесата се бяха блъснали в земята още веднъж.

Докато лекарят се преместваше от другата страна на леглото, Руди прибави „16 април“ до 2005 на петия ред на гърба на пропуска. Добави и „събота“, след като баща му го изрече.

Лекарят сложи ръка под брадичката на Джоузеф и обърна лицето му към себе си, за да огледа по-добре очите му.

— Той не е този, за когото го мислиш — обърна се Джоузеф не към лекаря, а към сина си.

— Не е кой? — попита Руди.

— Той не е.

— Кой е той?

— Но, Джоузеф — смъмри го лекарят, — ти ме познаваш много добре. Аз съм доктор Пикет.

— О, трагедията — произнесе Джоузеф с глас, изпълнен с такава мъка, сякаш беше актьор в Шекспирова пиеса, а не сладкар.

— Каква трагедия? — попита разтревожено Руди. Изваждайки офталмоскоп от джоба на бялата си престилка, доктор Пикет изрази несъгласието си:

— Няма никаква трагедия. Това, което виждам, е забележително подобряване на състоянието.

Джвузеф се извърна, за да избегне докосването му, и още по-развълнуван каза:

— Бъбреци!

Руди се смути:

— Бъбреци?

— Защо проклетите бъбреци са толкова важни? — настоя баща му.

— Това е абсурд. Всичко това е абсурд.

Сърцето на Руди се свиваше, като гледаше как ясното съзнание на баща му отстъпва на безсмислените брътвежи.

Налагайки контрол на пациента си с още едно хващане за брадичката, лекарят включи офталмоскопа и насочи светлината към дясното око на Джоузеф. Също както ако тънкият лъч беше остра игла, а животът му — балон, Джоузеф Ток издъхна с експлозивна сила и се свлече мъртъв на възглавницата.

Всички машини и инструменти, съществуващи в една добре оборудвана болница, бяха използвани в опит да бъде съживен, но напразно. Джоузеф си беше тръгнал и нямаше да се върне.

А аз, Джеймс Ток, съм се появил. Часът, отбелязан в смъртния акт на дядо ми, съвпада с този в моето свидетелство за раждане.

Съкрушен, Руди остана на леглото до баща си. Не беше забравил за жена си, но мъката го беше парализирала.

Пет минути по-късно една сестра му съобщи, че Мади е зле и той трябва веднага да отиде при нея.

Ужасен от мисълта, че може да загуби баща си и съпругата си в един ден, татко хукнал към родилното.

Както той разказва, коридорите на нашата скромна областна болница се били превърнали в бял лабиринт и той поне два пъти объркал посоката. Прекалено нетърпелив, за да чака асансьора, той се спуснал надолу по стълбите от третия етаж до партера, подминавайки втория етаж, където беше родилното.

С пристигането си във фоайето за бъдещи бащи татко бил посрещнат от изстрел на пистолет. Конрад Бизо убил лекаря на жена си.

За миг татко помисли, че Бизо държи клоунска играчка, някакво „оръжие“, пръскащо червено мастило. Лекарят се свлече на земята без усет към комичното, с грозна решителност и миризмата на кръв изпълни въздуха прекалено истинска. Бизо се обърна към татко и насочи пистолета. Ако оставим настрани смачканото бомбе, късите ръкави и ярката кръпка на седалището на панталоните му, ако оставим белия грим и напудрените бузи, нищо в Бизо сега не беше клоунско. Очите му бяха на дива котка, а оголените му зъби на ръмжащ тигър. Изглеждаше като въплъщение на лудостта на демона. Татко си помисли, че ще застреля и него, но той каза:

— Махни се от пътя ми, Руди Ток. Ти не си мой враг. Ти не си въздухар.

Бизо влезе от фоайето в отделението и затръшна вратата след себе си.

Татко коленичи до лекаря и видя, че е останала капка живот в него. Простреляният мъж се опита да каже нещо, но не успя. В гърлото му се беше събрала кръв и той се давеше.

Баща ми надигна главата му, подпъхвайки стари списания, така че да може да диша, и се развика за помощ, докато усилващата се буря разтърсваше нощта с трясъците си, идващи от отвъдното.

Доктор Ферис Макдоналд беше лекарят на Мади. Повикаха го да поеме и Натали Бизо, когато я докараха изненадващо, вече започнала да ражда.

Смъртно ранен, той изглеждаше повече объркан, отколкото уплашен. След като успя да прочисти гърлото си и да диша, каза на баща ми:

— Тя почина, докато раждаше, но аз не съм виновен.