Дийн Кунц: Пророчество

Тази малка фриволност предизвика един яростен поглед, поглед, който не просто би спрял всички часовници, а би спрял времето.

— Комедията, трагедията и хлябът — повтори Бизо; може би се очакваше татко да признае забележката си за нелепа.

— Хей — каза татко, — говориш също като мен, — клоунът беше изрекъл последните думи с глас, който беше точно като татковия.

— Казах ти, че съм талантлив, Руди Ток. В много повече отношения, отколкото можеш да си представиш.

Руди сякаш усещаше смразеното му сърце как бие по-бавно и по-бавно, отслабващо под тежестта на студения поглед.

— Моето момче никога няма да стане въздушен акробат. Противните змии ще се разсъскат. Ще съскат и ще трещят, но Пунчелино никога няма бъде въздухар.

Поредното цунами от гръмотевици се разби в стената на болницата и светлините пак бяха наполовина заглушени.

В този мрак, Руди можеше да се закълне, че огънчето на цигарата в дясната ръка на Бизо засвети по-ярко, въпреки че той я държеше долу; сякаш някакъв фантом си дърпаше жадно, с нетърпеливи устни.

Руди си помисли, но не можеше да се закълне, че очите на Бизо за момент проблеснаха като цигарата. Това със сигурност не беше вътрешна светлина, а отражение на… нещо.

Когато кънтенето на гръмотевицата утихна, осветлението се възстанови. Руди стана от стола.

Току-що се беше върнал от спешното и въпреки че не получи никакви новини за жена си, беше готов да хукне обратно към мрачната сцена в интензивното, само и само да не преживее още един гръм, пукот от отвъдното заедно с приглушаване на светлините в компанията на Конрад Бизо.

Когато влезе в интензивното и завари две сестри до леглото на баща си, той си помисли за най-лошото. Знаеше, че Джоузеф умира, и все пак гърлото му се стегна и очите му се насълзиха, когато си помисли, че краят е дошъл.

За негова изненада обаче баща му, полуседнал в леглото, с ръце, вкопчени в страничните перила, развълнувано повтаряше предсказанията, които вече беше изрекъл пред една от сестрите.

— Петдесет сантиметра…четири килограма и петдесет и шест грама… десет и четирийсет и шест тази вечер… синдактилия…

Когато видя сина си, Джоузеф седна и една от сестрите повдигна горната част на леглото за опора.

Не само, че беше възстановил говора си, но явно не беше вече парализиран, както след удара. Той стисна ръката на Руди силно, до болка.

Удивен от случващото се, Руди реши, че баща му като по чудо е оживял. След това обаче съзря отчаянието на умиращ човек, който има да предаде важно нещо.

Лицето на Джоузеф беше изпито, изглеждаше почти смалено, сякаш Смъртта като крадец на дребно беше започнала да прибира тялото му грам по грам. За сметка на това очите му изглеждаха огромни. Уплашено погледна сина си.

— Пет дни — каза Джоузеф и грубият му глас застърга с мъка пресъхналото гърло. — Пет фатални дни.

— Спокойно, татко! Не се вълнувай — предупреди го Руди, но видя, че на кардиомонитора светещата графика показва бърз и равномерен ритъм.

Едната сестра отиде да повика лекар. Другата се отдалечи от леглото, готова да помогне, ако пациентът получи пристъп. Облизвайки напуканите си устни, старецът направи петото си предсказание:

— Джеймс. Ще се казва Джеймс, но никой няма да го нарича така… нито Джим. Всички ще му викат Джими.

Това стресна Руди. С Мади бяха избрали името Джеймс, ако бебето е момче, и Дженифър, ако е момиче, но не бяха го обсъждали с никого. Баща му не би могъл да знае. Но знаеше. Той упорито заяви:

— Пет дни. Трябва да го предупредиш. Пет фатални дни.

— Спокойно, татко! — повтори Руди. — Ще се оправиш.

Баща му, бял като разрязан хляб, стана още по-блед, по-бял от брашно в чаша за дозиране.

— Няма да се оправя Умирам.

— Не умираш. Я се погледни! Ти говориш. Не си парализиран. Ти си…

— Умиращ — настоя Джоузеф с извисяващ се, прегракнал глас. Слепоочията му започнаха да пулсират и графиката на монитора стана по-бърза, докато той се опитваше да пробие през успокоителните думи на сина си и да му привлече вниманието. — Пет дати. Напиши ги. Напиши ги веднага! Веднага!

Объркан, уплашен, че упоритостта на Джоузеф може да му докара още един удар, Руди послуша баща си.

Взе химикал от сестрата. Тя нямаше никаква хартия, а и не би позволила да се използва залепеният за леглото болничен лист.

Руди извади от портфейла си първото нещо, на което можеше да се пише: пропуск точно за този цирк, в който Бизо играеше. Беше го получил преди седмица от Хю Фостър, полицай от Сноу Вилидж. Бяха приятели от детинство.