Дийн Кунц - Пророчество

Светла карирана кръпка се открояваше отзад на размъкнатия му кафяв костюм. Ръкавите на сакото му бяха смешно къси. От единия ревер разцъфваше изкуствено цвете с диаметър колкото чиния.

Преди да се втурне към болницата с жена си, беше успял да смени клоунските обувки с кецове и си беше махнал големия червен гумен нос. Бял театрален грим все още очертаваше очите му, страните му бяха покрити с руж и той все още носеше измачкано бомбе.

Кръвясалите очи на Бизо бяха ярки като напудрените му бузи вероятно заради парливия дим, обгръщащ главата му, макар че според Руди тук беше намесено и силно питие. По това време пушенето беше разрешено навсякъде, дори и в много от чакалните в болниците. Бъдещите бащи по традиция черпеха с пури в радостния миг.

Когато не беше до умиращия си баща, горкият Руди би трябвало да намира утеха в това фоайе. Мъката му би трябвало да бъде облекчена от радостта на очакваното бащинство.

Но и Мади, и Натали продължаваха да се мъчат с часове. Всеки път, когато Руди се връщаше от спешното отделение, в коридора го очакваше сърдитият, мърморещ, с кръвясали очи клоун, който унищожаваше пакет след пакет „Лъки Страйк“ без филтър.

Докато гърмежи разтърсваха небето и отражения на светкавици проблесваха през прозорците, Бизо превърна фоайето в сцена. Той нервно крачеше по синия балатум от едната розова стена към другата, пушеше и пухтеше.

— Вярваш ли, че змиите могат да летят, Руди Ток? Разбира се, че не вярваш. Но змиите могат да летят. Виждал съм ги — високо над сцената. Те са добре платени и харесвани, тези кобри, тези гърмящи змии, тези отровни змии, тези омразни пепелянки.

Горкият Руди отговаряше на тези гневни тиради с мънкане, цъкане с език и кимания в знак на съчувствие. Не искаше да поощрява Бизо, но усещаше, че ако не показва съпричастност, ядът на клоуна ще се насочи към него.

Като се спря пред къпещия се в буря прозорец, където боядисаното му лице ставаше още по-цветно от шарките на светкавиците, носени от спускащите се по стъклото капки, Бизо каза:

— Какво очаквате, Руди Ток, момче или момиче? Той упорито се обръщаше към Руди, изричайки името и фамилията му като едно цяло — Рудиток.

— Тука има нов ултразвуков скенер — отговори Руди — и можеха да ни кажат дали е момче или момиче, но ние не искахме да знаем. Важното е бебето да е здраво.

Клоунът се изправи и повдигна глава, обръщайки се към прозореца, сякаш, за да се потопи в пулсиращата небесна светлина.

— Нямам нужда от ултразвук да ми каже това, което знам. Натали ще ме дари със син. Името Бизо няма да умре с мен. Ще го кръстя Пунчелино, на един от първите и най-велики клоуни.

„Пунчелино Бизо — помисли си Руди. — О, горкото дете!“

— Той ще бъде най-великият клоун — заяви Бизо, — единствен по рода си, невероятния смешник, палячо, комедиант. Ще му се възхищават от бряг до бряг, на всеки континент.

Въпреки че Руди току-що се беше върнал от спешното в родилното отделение, той се чувстваше притиснат от този клоун, чиято тъмна енергия сякаш набъбваше всеки път, когато бурята се отразяваше в трескавите му очи.

— Той ще бъде не просто обожаван. Той ще бъде безсмъртен.

Руди нямаше търпение да разбере какво става с Мади и как върви раждането. В онези дни не беше прието бащите да присъстват на раждането на децата си.

— Той ще бъде най-добрият цирков артист за времето си, Руди Ток, и всеки, който гледа негово представление, ще знае, че Конрад Бизо е негов баща, създател, баща на клоун.

Медицинските сестри в отделението, които би трябвало често да се отбиват във фоайето, за да разговарят с бащите, сякаш нарочно се опитваха да са незабележими. Най-вероятно им беше неприятно присъствието на този ядосан мърморко.

— Кълна се в гроба на баща ми, че моят Пунчелино никога няма да стане въздушен акробат — заяви Бизо.

Силният гръм, който подсили клетвата му, беше първият от две толкова мощни гръмотевици, че стъклата на прозорците се разтърсиха като кожи на барабан и лампите примигнаха и издадоха тъп пукот.

— Какво общо имат акробатите с истината за човешкото съществуване? — попита Бизо.

— Нищо — веднага отговори Руди.

Той по принцип си беше мил и тих човек. Не беше сладкар като баща си, а само пекар, който малко преди да стане баща, предпочиташе да не бъде бит от едър клоун.

— Комичното и трагичното, инструментите на клоунското изкуството — това е всъщност живота — заяви клоунът.

— Комедията, трагедията и нуждата от хубав хляб — каза Руди, присъединявайки на шега и своя занаят към списъка от професии, съдържащи в себе си истината за живота.