Дийн Кунц: Пророчество

Хю, също като Руди, беше мечтал да стане сладкар, но не притежаваше умения в пекарството. Кифлите, които приготвяше, чупеха зъби. Лимоновите му пайове дразнеха езика.

Когато благодарение на своята професия, защитаваща закона, Хю получаваше безплатно различни неща — пропуски за цирк, билети за карнавалните надбягвания на областния панаир, мостри на куршуми от различни производители на амуниции, той ги делеше с Руди. В замяна приятелят му му даваше сладки, които не пресичаха апетита, торти, които не дразнеха обонянието, пайове и щрудели, които не причиняваха повръщане.

Червени и черни букви, върху които се тълпяха слонове и лъвове, красяха пропуска. Обратната страна беше бяла. Разгъната, беше шест на дванайсет сантиметра, точно колкото една индекс карта в каталог.

Докато силният дъжд удряше близкия прозорец, наподобявайки звука от тичащи крака, Джоузеф отново се вкопчи в леглото, сякаш се страхуваше да не отлети нагоре и да изчезне.

— 1994. Петнайсети септември. Четвъртък. Пиши!

Седнал до леглото, Руди пишеше с прецизния почерк, който използваше при съчиняването на рецепти: 15 септ. 1994, четв.

С очи огромни и диви като на заек в плен на койот, Джоузеф се беше втренчил в една точка високо на стената срещу леглото му. Сякаш там виждаше нещо повече от стена, нещо отвъд стената. Бъдещето може би.

— Предупреди го! — каза умиращият мъж. — За Бога, предупреди го!

Озадачен, Руди попита:

— Да предупредя кого?

— Джими. Сина ти. Моя внук.

— Той още не се е родил.

— На крачка е. Две минути. Предупреди го. 1998. 19 януари. Понеделник.

Смразен от призрачното излъчване на баща си, Руди държеше химикалката и не помръдваше.

— НАПИШИ ГО! — изръмжа Джоузеф. Устните му така се изкривиха, че сухата му и напукана долна устна се цепна. Алена струйка бавно се спусна по брадичката му.

— 1998 — промърмори Руди, докато записваше.

— Деветнайсети януари — повтори Джоузеф прегракнал. Пресъхналото му гърло съвсем се беше измъчило от силния вик. — Понеделник. Фатален ден.

— Защо?

— Фатален, фатален!

— Защо ще бъде фатален? — настояваше синът.

— 2002. Двайсет и трети декември. Пак понеделник.

Руди написа набързо и третата дата и каза:

— Татко, това е странно. Не разбирам.

Джоузеф все още се държеше здраво за стоманените перила. Неочаквано ги разтърси с ярост, с такава свръхестествена сила, че почти ги отчупи от леглото, произвеждайки тракане, което е необичайно за нормална болнична стая, а в замрялото спешно отделение си беше направо експлозия.

В първия момент наблюдаващата сестра се спусна напред, вероятно с намерението да успокои пациента, но поразяващото съчетание на лудост и страх, изкривяващо мъртвешкото му лице, я разколеба. Гръмовни тласъци отекнаха със сила, изтърсваща прахта от акустичните тавански плочки. Сестрата се отдръпна, като че ли самият Джоузеф беше предизвикал този взрив.

— НАПИШИ ГО! — настоя той.

— Написах, написах — увери го Руди. — 23 декември, 2002, пак понеделник.

— 2003 — нетърпеливо продължи Джоузеф. — 26 ноември. Сряда. Ден преди Деня на благодарността.

След като записа четвъртата дата на гърба на пропуска и баща му спря да тресе перилата, Руди вдигна очи и видя нова емоция в очите на баща си. Нямаше ги яростта и страхът. Бликнаха сълзи и Джоузеф каза:

— Горкият Джими, горкият Руди!

— Татко?

— Горкият, горкият Руди. Горкият Джими. Къде е Руди?

— Аз съм Руди, татко. Тук съм.

Болният примигна и избърса сълзите си като сграбчен от друга емоция, този път трудна за определяне. Някои биха го нарекли удивление. Според други ще е изненада, която само бебе може да изрази, когато прави поредното си откритие.

След миг Руди установи, че това е състояние, много по-неясно от удивлението. Това беше благоговение, категоричното отстъпление на разума пред нещо велико и непреодолимо.

В очите на баща му проблесна изумление. Наслада и страх се бореха за надмощие по лицето му. Все по-стържещият глас на Джоузеф утихна до шепот:

— 2005. — Погледът му остана фиксиран в друга реалност, която очевидно за него беше по-истинска от света, в който беше живял петдесет и седем години.

С трепереща ръка, но все пак четливо, Руди записа и петата дата и изчака.

— О! — каза Джоузеф, като стреснат от разкриването на тайна.

— Татко?

— Не така, не така — с тъга изрече Джоузеф.

Любопитството надделя над тревогата и стреснатата сестра се приближи до леглото. В стаята влезе някакъв лекар.