Дийн Кунц - Пророчество

Оказа се, че Корнелий Рандолф Сноу е бил почитател не само на викторианската архитектура, но също и на викторианските потайности, от рода на тези, които се появявали в мелодрамите от този период и които сър Артър Конан Дойл беше използвал с изключителен успех в заплетените истории на вечния Шерлок Холмс — замаскирани врати, тайни стаички, скрити стълбища, тесни коридорчета.

Ръка за ръка, но само заради белезниците, бързо, но не само заради пистолета, който ни побутваше в гърбовете, с Лори стигнахме до този край на стаята, където маниакът беше разкъсал вестника.

Рафтове бяха заели цялата стена; розово от пода до тавана. В подвързии бяха подредени периодичните издания.

Маниакът внимателно разгледа няколко полици, отгоре надолу, отзад напред, може би търсейки изданията на „Лайф“ от 1952 година, или може би се надяваше да намери някой по-сочен паяк. Не! Нито едното, нито другото. Търсеше скрит електрически ключ. Намери го и част от рафтовете се завъртяха, разкривайки ниша зад тях.

В отсрещната каменна стена, в нишата, имаше дъбова врата с метален обков. Във време, когато закъсняващите читатели били жестоко наказвани, е възможно тук да е стоял заключен някой муден почитател на Джейн Остин, докато самотата и малките дози кашичка са накарали злодея да се разкае.

Маниакът почука с юмрук по вратата три пъти — явно като сигнал.

От другата страна се чуха две почуквания — кухи и ясни.

След като маниакът отговори този път с две, отсреща се чу един сигнал. И той съответно отговори с едно почукване.

Всичко това изглеждаше излишно усложнена парола, но маниакът беше доволен от ритуала. Усмихна ни се щастлив.

На многозъбата усмивка вече и липсваше милият вид. Той изглеждаше възхитително и въпреки всичко ти все още би имал желанието да го харесаш, но не можеш да не се загледаш за някой черен паяков остатък по устните и езика му.

Веднага след последното почукване от другата страна на вратата се чу бръмченето на малък, бърз мотор. Последва удар на метал в метал.

Някаква бургия се пъхна в ключалката, завъртя се, пречупи заключващия механизъм и парченцата от него се разпръснаха по пода. Нашият домакин с момчешки ентусиазъм обясни:

— Изтезавахме един член на Обществото за запазване историята на Сноу Вилидж, но не можахме да получим ключ от него. Сигурен съм, че ако знаеше откъде да намери ключ, би ни го дал. Но за наш — съответно и за негов — лош късмет бяхме избрали да измъчваме неподходящия човек. Затова се наложи да прибегнем до това. Лори потърси моята ръка и я стисна силно.

Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Например на пикник в града или дори на следобедни танци. Бургията излезе от ключалката и млъкна. Разбитата врата се разтрака, раздрънча, похлопа и се отвори. Това, което се виждаше от другата страна, беше мрачен тунел.

През нишата покрай завъртените шкафове в подземието на библиотеката влезе намръщен мъж. Следваше го подобно същество с ръчна количка.

Първият новодошъл беше на около петдесет, плешив, с черни, толкова рунтави вежди, че щяха да стигнат за оплитането на детско пуловерче. Носеше каки, зелена риза „Бан Лон“ и пистолет в раменен кобур.

— Супер, супер. Точно навреме, Хонкър — каза маниакът.

Нямаше начин да разбера дали истинското му име беше, да кажем Боб Хонкър, или това беше прякор заради размера на носа му. Носът му беше огромен. Предполагам, че някога е бил прав и горд, но времето го беше превърнал в гъбеста бучка, почервеняла от фина мрежа пукнати капиляри — това си беше нос на сериозен пияч. Сега обаче мъжът беше трезвен, но мрачен и подозрителен.

Погледна навъсено към мен, към Лори и сърдито каза:

— Кои са кучката и Голямата стъпка?

— Заложници — обясни маниакът.

— За какво, по дяволите, са ни притрябвали заложници?

— В случай, че нещо се обърка.

— Мислиш, че нещо ще се обърка.

— Не — отвърна маниакът, — но ме забавляват. Вторият новодошъл остави количката, за да се включи в разговора. Приличаше на Арт Гарфънкъл — певеца; порочно лице на момче-хорист и електрически настръхнала коса.

Носеше тениска и шушляков анорак с цип, но под него се виждаха очертанията на кобура и оръжието.

— И да се обърка, и да не се обърка — заяви той, — ще трябва да ги очистим.

— Естествено — съгласи се маниакът.

— Ще е срамота да убием това нещо, без да сме го използвали — каза хористът.

Небрежният разговор как ще ни убият не ме смути толкова, колкото отношението към Лори като към предмет. Тя стисна ръката ми толкова силно, че ме заболя.