Дийн Кунц - Пророчество

Имахме пред себе си абсолвент от университета на Анибал Лектър, готов за кариера в сферата на обслужването, като мениджър на мотел „Гняв“.

Дегустацията на паяк не беше представление за пред нас. Случилото се беше толкова естествено, колкото да замахнеш, за да прогониш муха.

Без да осъзнава ефекта, който е имало кулинарното му любопитство върху нас, той каза:

— Както и да е, времето за приказки мина отдавна. Сега трябва да се действа за справедливост.

— И как ще бъде достигната справедливостта? — учуди се Лори. За момент не беше способна да поддържа веселия, несериозен тон.

Въпреки дрезгавия си глас той говореше като малко ядосано момченце:

— Ще вдигна във въздуха доста неща, ще убия много хора и ще накарам този град да съжалява.

— Звучи доста амбициозно — каза тя. — Планувам го, откакто се помня.

След като бях размислил, изрекох:

— Всъщност наистина бих искал да чуя за металните закачалки за дрехи.

— Какви метални закачалки за дрехи? — попита той.

Преди да направя още една крачка към куршума между очите ми, Лори се обади:

— Дали ще може да ми дадете чантата?

— Защо? — намръщи се той.

— Имам женска нужда.

Не можех да повярвам, че го прави. Знам, че не бях спечелил спора, но мислех, че съм я разколебал.

— Женска нужда? — попита маниакът. — Какво имаш предвид?

— Нали се сещаш — срамежливо изрече тя.

За мъж, който изглеждаше като магнит за жените, той се оказа изненадващо необразован по темата.

— Откъде да се сещам?

— Тази част от месеца — каза тя.

Той се пробва неуспешно:

— Средата?

Смущението му сякаш беше заразно и Лори го беше прихванала:

— Средата?

— Сега е средата на месеца — припомни и той. — Петнайсети септември. И какво от това?

— Сега е моята част от месеца — разясни тя.

Той се беше втренчил в нея, объркан.

— В цикъл съм — заяви нетърпеливо.

Бръчките на челото му се изгладиха:

— А! Женска нужда.

— Да. Именно. Алилуя! Сега ще ми дадеш ли чантичката?

— Защо?

Само да се докопаше до пиличката, с удоволствие щеше да я забие в него.

— Имам нужда от тампон — каза тя.

— Искаш да кажеш, че в чантичката ти има тампон?

— Да.

— И ти трябва сега, не можеш да почакаш.

— Не, въобще не мога да чакам — потвърди тя.

Надяваше се той да покаже състрадание, което застреляният в главата библиотекар не видя, но което според нея съществуваше, съдейки по това, че не е бил груб:

— Гледай ти! Съжалявам! Това е толкова неловко. Може женските въпроси да не му се удават, но опре ли до хитри схеми — надушва ги веднага: — Какво всъщност има в чантата ти? Пистолет?

Признавайки си, че я беше хванал натясно, Лори сви рамене.

— Не е пистолет. Само една остра пиличка.

— И какво, щеше да ми я забиеш в сънната артерия?

— Само ако не успеех да ти извадя окото — каза тя.

Той вдигна пистолета и въпреки че го насочи към нея, знаех, че започне ли да стреля, ще направи и мен на решето. Видях какво стана с вестника.

— Би трябвало да те убия веднага — спокойно изрече той.

— Би трябвало — съгласи се тя. — На твое място бих го направила.

Той се ухили и поклати с глава.

— Изумителна си.

— Почти колкото теб — каза тя и също се усмихна.

Моите зъби също бяха на показ от кътник до кътник, въпреки че усмивката ми беше толкова схваната от безпокойство, че ми причиняваше болка.

— През всичките години подготовка за този ден — каза маниакът — съм знаел, че ще бъде удовлетворяващо по някакъв животински начин, дори вълнуващо, но никога не съм предполагал, че ще бъде толкова забавно. — Едно парти никога не е по-интересно от хората, които са на него. Лудият убиец сякаш току-що беше чул едно от най-сложните философски съждения на Шопенхауер. Кимна сериозно, прокара език по зъбите си — по горните, после по долните — сякаш за да вкуси изяществото на тези думи, и накрая каза:

— Вярно е. Колко е вярно само!

Осъзнах, че трябва да се включа в разговора. Не исках да си помисли, че парти с двама може да е по-забавно от такова с трима.

Когато отворих уста, за да изрека нещо още по-неадекватно от глупавата ми идея за металните закачалки, нещо, което щеше да ме приближи към куршум в корема, силен звън се разнесе из сводестото подземие. Кинг Конг блъсна с мощните си юмруци веднъж, два пъти, три пъти огромната врата в масивния зид, която разделяше неговата половина от острова и тази, на която живееха нервните местни жители. Лицето на маниака светна.

— Това са Хонкър и Кринкъл. Ще ги харесате. Носят експлозивите.