Дийн Кунц - Пророчество

— Аз живея в Сноу Вилидж — отвърнах аз.

— От колко време?

— Откакто съм роден.

— Харесва ли ти животът тук?

— Като пленник в подземието на библиотеката — не — казах аз, — но иначе повечето места в града ми харесват.

Усмивката му беше странно молеща и не можех да разбера как въобще очите на някого могат да блестят така безспирно, освен, ако нямат имплантирани кристали, които не пропускат да отразят всяка светлинка от заобикалящата среда. Със сигурност друг маниакален убиец не би създал желание в теб да го харесаш само с кимване и крива усмивка. Той подхвърли:

— Забавен човек си ти, Джими.

— Не съм го искал — извиних се, търкайки стъпала в гладкия варовиков под. И прибавих: — Освен, ако ти не искаш да съм такъв, разбира се.

— Въпреки всичко, което съм преживял, имам чувство за хумор — каза той.

— И аз така мисля.

— А ти? — обърна се към Лори.

— И аз имам чувство за хумор — отговори тя.

— Със сигурност. Ти си много по-забавна от Джими.

— Много по-съгласи се тя. — Но въпросът ми беше дали живееш в града.

След като аз вече отговорих на въпроса положително и все още не бях застрелян, тя се осмели да каже:

— Да, на две преки оттук.

— Винаги ли си живяла тук?

— Не. От една година съм тук.

Това обясняваше защо не съм я виждал цели двайсет години. В общество от четиринайсет хиляди човека може да прекараш целия си живот, без някога да си говорил с деветдесет процента от хората.

Ако дори само веднъж я бях зърнал как се скрива зад ъгъла, щях да запомня лицето и завинаги. Образът и щеше да ме държи буден дълги нощи, разсъждавайки коя е тя, къде отива, как мога да я намеря.

— Израснах в Лос Анджелис — поясни тя. — Деветнайсет години в Ел Ей не успяха да ме докарат до пълна лудост, но знаех, че ако остана още малко, ще е фатално.

— Харесва ли ти Сноу Вилидж? — попита той.

— Да, засега. Хубаво е.

Все още усмихнат, с блеснали очи, пуснал чара си на пълни обороти и без капка лудост в гласа, той заяви:

— Сноу Вилидж е дяволско място.

— Е — каза Лори, — със сигурност е дяволско, но някои негови части са приятни.

— Като ресторант „Морели“ например — обадих се аз.

— Правят превъзходно пиле „Ал Алба“. И „Бижу“ е страхотно място — продължи тя.

Доволен, че говорим за любимите си места, казах:

— Представи си кинотеатър да носи името „Бижу“.

— Всичките тези готини арт деко детайли — изрече тя. — И слагат истинско масло на пуканките.

Маниакът не се съгласи:

— Не, мястото е дяволско. Гледах изпражненията на птиците върху статуята на Корнелий Рандолф Сноу.

— Какво му е дяволското на това? — учуди се Лори. — Ако е изглеждал много надут, птиците са оправили положението.

— Не казвам, че птиците са дяволски — обясни маниакът с добронамерена усмивка. — Макар че биха могли. Имам предвид, че паркът е дяволски, земята, цялата земя, на която е построен този град.

Искаше ми се да говоря с Лори и за други неща, които харесваме — някакви общи интереси. Бях убеден, че и тя иска да си поговори с мен, но и двамата знаехме, че трябва да слушаме усмихващия се човек с пистолета.

— И… да не би да са построили града върху индианско гробище или нещо такова? — попита Лори.

Той поклати глава:

— Не, не. Самата земя си е била хубава едно време, но е била опорочена от лошите постъпки на лоши хора, които са живели тук.

— За щастие — каза Лори — не притежавам никакви недвижими имоти тук. Живея под наем.

— Аз живея със семейството си — уточних аз, с надеждата, че това ме освобождава от връзка с лошата земя.

— Настъпи часът за разплата — изрече той.

Заедно със заканата му се появи един паяк, който бавно се спусна на копринена нишка, проблесваща под една от лампите над главите ни.

Носена от конуса на светлината, осемкраката сянка на пода между нас и маниака имаше размер на чиния, но разкривена и въртяща се.

— Когато се отвръща на злото със зло, всички са в губеща позиция — каза Лори.

— Аз не отвръщам на злото със зло — отговори той леко раздразнен. — Отвръщам му със справедливост.

— Е, това е нещо е различно — отбеляза Лори.

— Ако бях на твое място — обърнах се към маниака, — щях да се питам как да разбера, че нещо, което правя, е справедливо, а не е просто още едно зло. Искам да кажа, че лошото на злото е, че е подвеждащо. Майка ми казва, че дяволът знае как да ни заблуди, че правим правилното нещо, когато всъщност вършим неговата работа.

— Майка ти явно е грижовна жена — каза той. Усетих, че бях докоснал нещо у него, и отвърнах: — Такава е. Когато бях малък, гладеше дори и чорапите ми.