Дийн Кунц - Пророчество

Погледът му остана прикован в нея за секунди.

— Има нещо в теб — каза той накрая с неприкрито възхищение.

— Е — отвърна тя и кимна към купчината книги, които току-що беше върнала. — Чета и мисля, това е всичко.

— Как се казваш? — попита той.

— Лори.

— Лори чия?

— Лори Лин Хикс — отвърна тя.

— А ти си?

Той отвори уста, почти изрече името си, усмихна се и произнесе:

— Аз съм загадъчен мъж.

— И доколкото разбирам, мъж с мисия.

— Вече убих библиотекаря — каза той, сякаш отчиташе дейността си.

— Опасявах се, че си го направил.

Покашлях се.

— Аз съм Джеймс.

— Здрасти, Джими — изрече тя и въпреки че се усмихваше, в очите и имаше много мъка и трескаво пресмятане.

— Иди до него! — нареди маниакът.

Лори дойде при мен. Ухаеше така добре, както и изглеждаше — на свежо, чисто, лимонено.

— Закопчай се за него!

Тя заключи празната халка на лявата си китка, свързвайки съдбите ни, и аз усетих, че трябва да кажа нещо, да успокоя отчаянието в очите и. Духовитостта ми беше изчезнала и успях само да промърморя:

— Ухаеш на лимони.

— Цял ден правих домашен лимонов мармалад. Щях да го опитам довечера върху препечени английски кифлички.

— Аз ще приготвя горчиво-сладък шоколад с дъх на канела — казах аз. — Комбинацията с мармаладови кифлички ще е чудесна за тържество.

Тя оцени вярата ми в добрия изход, но очите и бяха все така угрижени. Маниакът си погледна часовника и каза:

— Времето тече. Доста неща има за оглеждане, преди да се заемем с експлозиите.

Всичките ни отминали дни, грижливо подредени на рафтове, времето — разграфено в чекмеджета; новините — ронливи и крехки под библиотеката, в катакомби от хартия.

Убиецът беше разбрал, че повече от век остарелите издания на „Сноу Каунти Газет“ се съхраняват тук, в подземието, два етажа под градския площад. Наричаха го „безценния архив на местната история“. Запазени за поколенията, в моргата на „Газет“ се съхраняваха подробности за момичетата-скаути и техните сладкиши, изборите за училищно настоятелство и битката на „Шугър Таим Донътс“ да се разраснат.

Всяко издание от 1950 година и нататък може да бъде видяно на микрофиш. Ако търсенето ти те отведе в по-далечното минало, трябва да дадеш заявка за копие на „Газет“ в нормален размер; а после някой от персонала ще те надзирава, докато четеш вестника.

Но ако си от тези, които застрелват библиотекари за няма нищо, стандартните процедури не са за теб. Маниакът обиколи архивите и постави на маса за четене каквото му трябваше. Държеше пожълтелите вестници с такава грижа за запазването им, каквато би проявил към днешния брой на „Ю Ес Ей Тудей“.

Мен и Лори Лин Хикс ни беше зарязал на два стола на другия край на огромната стая, в която работеше. От това разстояние не можехме да видим какво чете.

Седяхме под сводест таван, под двойна редица от свещници, разпръскващи светлина, която би могла да е достатъчна само за онези писари, които са живели във време, когато електричеството е било нещо ново, а спомените за газените лампи — все още пресни. Освен един за друг с втори чифт белезници бяхме заключени и за единия стол.

Понеже архивът не беше събран само в тази стая, нашият похитител отиваше от време на време в съседното помещение и ни оставяше сами. Отсъствието му съвсем не ни даваше възможността да избягаме. Заключени един за друг и влачейки стол, не бихме могли да се движим нито бързо, нито тихо.

— Имам пиличка за нокти в чантата — прошепна Лори.

Погледнах към заключената до моята ръка. Силна, но изящна ръка.

— Ноктите ти изглеждат чудесно — уверих я.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Харесва ми цветът на лака ти. Като карамелизирани череши е.

— Казва се Glacage de Framboise.

— Значи не е кръстен правилно. Не съм използвал такива малини.

— Ти използваш малини?

— Пекар съм, още не съм станал сладкар.

Тя беше разочарована:

— Изглеждаш по-опасен от сладкар.

— Големичък съм за размера си.

— А! Това ли било?

— И пекарите имат силни ръце.

— Не — каза тя. — Очите ти. Има нещо опасно в очите ти.

Това беше сбъдната младежка мечта от най-чист вид — да чуеш от красива жена, че имаш опасни очи.

Тя каза:

— Искрени са, хубаво синьо, но притежават нещо налудничаво.

Налудничавите очи са опасни, така е, но не са романтично опасни. Джеймс Бонд има опасни очи. Чарлс Менсън има налудничави очи. Чарлс Менсън, Осама бен Ладен, Уайл Е. Койот. За Джеймс Бонд жените се редят на опашка, но Уайл Е. Койот не може една среща да си уреди.