Дийн Кунц - Пророчество

Никога не бях докосвал пистолет, камо ли да стрелям. В професия като моята на оръжие прилича само ножът за торти. Хайде, да кажем, и точилката. Така или иначе, ние, лекарите, нямаме навика да носим точилки в кобур на рамо и ето, затова сме безпомощни в ситуации като тази.

— Вдигни ги, мечо.

Мечо. Той беше почти колкото мен.

— Вдигни ги или ще те пратя при Лайнъл, и ще почакам докато влезе следващият заложник.

Бях използвал мъката и яда си, за да потисна паниката. Страхът можеше да ме направи слаб и да ме провали, но сега осъзнавах, че безстрашието можеше да ме убие.

Мъдро отстъпих на пъзльото в мен, наведох се, взех белезниците и стиснах едната стоманена халка около дясната си китка. Той грабна връзка ключове от бюрото на библиотекаря и каза:

— Не лягай на земята още! Стой прав, да те виждам, докато заключваш вратата!

Когато се намираше между бюрото и портрета на Корнелий Ръдърфорд Сноу, вратата се отвори. Млада жена влезе с куп книги на ръце. Беше по-красива от торта с глазура от шоколад, украсена с карамелизирана портокалова кора и череши. Нямаше да понеса да видя как я застрелва. Не и нея.

Беше по-красива от шоколадово суфле, сервирано в лиможка купа на лиможка чиния, върху сребърен поднос, отразяващ светлина на свещи.

Вратата се беше затръшнала зад нея и тя беше направила няколко крачки, когато осъзна, че това съвсем не е типична картина за библиотека. Не можеше да види убития зад бюрото, но забеляза белезниците на дясната ми китка.

Заговори с прекрасния си гърлен глас, като актьор, който се обръща към публиката, докато другите актьори се правят, че не го чуват:

— Това пистолет ли е?

— Не е ли очевидно, че е пистолет?

— Би могло да е и играчка — каза тя. — Имам предвид истински пистолет ли е?

Размахвайки оръжието си срещу мен, той каза:

— Да ти покажа ли как мога да го застрелям?

Бях се превърнал в най-нежелания от присъстващите заложниците.

— Охо — изрече тя, — това е малко екстремно.

— Трябва ми само един заложник.

— И все пак — каза тя с умопомрачаваща самоувереност, — можеш просто да стреляш в тавана.

Убиецът и се усмихна с такава топлота, каквато бях почувствал аз по-рано на улицата. Всъщност беше даже по-силна и съдържаше доза възхищение.

— Защо шепнеш? — попита той.

— В библиотека сме — прошепна тя.

— Тези правила не важат. — Ти библиотекарят ли си? — попита го тя.

— Аз — библиотекар? Не. Всъщност…

— Значи нямаш власт да премахваш правилата.

— Това ми дава властта — заяви той и изстреля няколко куршума в тавана.

Тя погледна към прозорците, които показваха улицата само през процепите на щорите. После ме погледна и разбрах, че също като мен е разочарована от звука, който произведе изстрелът. Стените, подплатени от книги, абсорбираха звука. Отвън би се чуло като потисната кашлица.

Без да показва по какъвто и да е начин, че стрелбата я е уплашила, тя каза:

— Може ли да оставя някъде тези книги? Тежички са.

Той и показа с пистолета:

— Там.

Когато жената остави книгите, убиецът отиде до вратата и я заключи, без да откъсва поглед от нас.

— Без да критикувам — изрече жената, — вие си знаете работата, но грешите, че ви трябва само един заложник.

Беше толкова неустоима, че при други обстоятелства би могла да накара всеки мъж да оглупее от желание. В този момент обаче бях по-заинтересован от думите и отколкото от външността и, по-впечатлен от дързостта и отколкото от очарователното и лице.

Маниакът май също беше впечатлен. Изражението му показваше, че е очарован. Убийствената му усмивка стана по-сияеща.

Когато и заговори, в гласа му нямаше язвителност, нито сарказъм:

— Имаш някаква теория за заложниците или какво?

Тя поклати глава.

— Не е теория. Просто практически наблюдения. Ако се окажеш очи в очи с полицията и имаш само един заложник, как ще успееш да ги убедиш, че не блъфираш и наистина ще убиеш човека.

— Как? — попитахме и двамата.

— Няма как — отговори тя. — Не можеш да си убедителен. Те могат да те атакуват и да ликвидират теб и заложника.

— Аз мога да бъда доста убедителен — увери я той с по-мек тон, предполагащ следваща крачка — покана за среща.

— Ако бях ченге, не бих ти повярвала и за минута. Прекалено си сладък за убиец. Обърна се към мен:

— Не е ли прекалено сладък?

Почти изразих несъгласието си — нали ви казах, че човек можеше да оглупее.

— Но ако имаш двама заложници — продължи тя, — би могъл да убиеш единия, за да покажеш, че не се шегуваш, и след това вече вторият би бил сигурна защита. Кой би пробвал втори път!