Дийн Кунц - Пророчество

— Искате да кажете НЛО? — Той се усмихна очарователно, като Том Круз в роля на веселяк.

Може би наистина беше известен актьор, някоя изгряваща звезда. Много шоумени прекарваха ваканциите си в Сноу Вилидж.

Дори и да беше известен, нямаше да го позная. Не се интересувах особено от филми; бях прекалено зает с лекарството, със семейството и с истинския си живот.

Единственият филм, който бях гледал тази година, беше „Форест Гъмп“. Почувствах се, сякаш имам IQ като на главния герой. Топла вълна заля лицето ми и някак смутено казах:

— Може би някакво НЛО. Или не. Не знам. Вече го няма.

— Добре ли сте? — повтори той.

— Да, разбира се, всичко е наред; само онова нещо в небето, дето вече го няма — казах смутен.

Изуменият и вторачен поглед ме извади от парализата ми. Пожелах му приятен ден, отминах го, препънах се и почти паднах на тротоара.

След като запазих равновесие, не се обърнах назад. Знаех, че ме гледа с усмивката за милиони.

Усетих, че ме е обзел безпричинен страх. Да ме застреля снайперист беше толкова възможно, колкото и да ме отвлекат извънземни. Сериозно решен да се взема в ръце, се запътих направо към банката.

Да става каквото ще. Ако безмилостна банда хулигани ме осакатят с куршум в гърба, това може да се окаже за предпочитане пред грозно обезобразяване при пожар в библиотеката или живот, прекаран на изкуствено дишане след вдишване на токсични изпарения при критичен инцидент в химическото чистене.

Банката щеше да затваря след минути; имаше само няколко клиенти и всеки от тях ми изглеждаше подозрително. Стараех се да не заставам с гръб към тях.

Съмнителна ми беше даже и осемдесетгодишната дама, която си мърдаше главата нагоре-надолу. Някои професионални обирджии са майстори в маскирането; това клатене може да е просто част от добрата игра. Но пък брадавицата на брадичката изглеждаше съвсем истинска.

В деветнайсети век се е очаквало от една банка да е впечатляваща. Гранитен под и стени, колони и много бронз.

Когато един банков чиновник, прекосявайки помещението, изпусна счетоводната книга, която носеше, стените така пречупиха звука, че прозвуча като изстрел. Изтръпнах, но не се изпуснах в гащите.

Депозирах един чек, взех малко пари в брой и напуснах банката без инциденти. Въртящата се врата ме накара да се почувствам притиснат, но все пак ме върна в топлия следобед, без да ме нарани. Трябваше да взема едни дрехи от химическото и за да не ги разнасям със себе си, оставих тази задача за накрая и се запътих към библиотеката.

Библиотеката „Корнелий Ръдърфорд Сноу“ е много по-голяма, отколкото може да се очаква за малък град като нашия, с приятна варовикова структура. От двете страни на входа стоят два каменни лъва върху постаменти във формата на книги.

Лъвовете не са разярени. Интересно, но и двата спят, сякаш са чели автобиографията на някой политик и това ги е упоило.

Корнелий, с чийто пари е била построена библиотеката, не се интересувал много от книги, но смятал, че трябва да се интересува. Построяването на хубава библиотека било по неговата логика такъв полет за духа и така поучително за ума, както и самото прочитане на стотици томове. И затова когато строежът приключил, той се смятал за много начетен човек.

Градът ни не е кръстен така заради снега. Името му е дадено в чест на железопътния и минен магнат, чийто данък общ доход са го създали: Корнелий Ръдърфорд Сноу.

Щом влезеш в библиотеката, виждаш портрета му. Железен поглед, мустаци, бакенбарди и гордост — това е той.

Когато влязох, нямаше хора на масите за четене. Единственият посетител, когото виждах, беше на рецепцията и небрежно подпрян на бюрото, водеше задушевен разговор с Лайнъл Дейвис, главния библиотекар.

Приближих се и разпознах посетителя. Зелените му очи блеснаха, като ме видя, а широката му усмивка беше приветлива, а не подигравателна, но все пак това, което каза на Лайнъл, беше:

— Мисля, че господинът ще иска нещо за летящи чинии.

Познавах Лайнъл Дейвис, откакто се помня. Животът му беше посветен на книгите, както моят — на фурната.

Той беше сърдечен, мил, запален по всичко от египетска история до брутални детективски романи.

Той имаше вече захабеното и все пак непроменено детско излъчване на учтив ковач или почтен свещеник от Дикенсов роман. Познавах лицето му — никога не е изглеждало така, както изглеждаше сега.

Усмивката му беше широка, но очите — присвити. Левият ъгъл на устата му потрепери и разкри, че очите му са по-откровени от усмивката.