Дийн Кунц - Пророчество

Откакто се беше пренесла при мама и татко преди почти двайсет години, режимът и беше като на пекар и всяка нощ бродираше сложни фигури. Майка ми и аз следвахме същия график. Мама беше поела обучението ми, защото семейството ни живееше нощем.

Напоследък баба бродираше най-вече насекоми. Пердетата и на пеперуди, а пък и възглавничките за столове на калинки бяха симпатични, но не можех да приема по облегалката ми да се нижат паяци, или по възглавницата ми да се разхождат хлебарки.

Мама беше в близката ниша, преустроена на студио, и рисуваше поредното животно. Този път беше отровен гущер с искрящи очи, носещ името Убиец.

Понеже Убиец не обичаше непознати, а и не беше се научил къде да ходи по нужда, гордите му собственици бяха донесли цял топ снимки на майка ми, за да го прерисува. Един съскащ, хапещ, тормозещ гущер беше в състояние да развали иначе приятната вечеря.

Всекидневната е малка и артистичната ниша, отделена само от копринените завеси на широкия свод. Завесите бяха дръпнати, така че мама можеше да ме вижда и би реагирала бързо в случай, че усети, да кажем, признаци на вълнение.

След като прекарахме около час в мълчание, заети с разнообразните си занимания, мама каза:

— Понякога си мисля, че се превръщаме в семейство Адамс.

Първите осем часа от моя първи фатален ден преминаха без особени инциденти.

В 8:15 татко се прибра вкъщи с побелели от брашното вежди.

— Не можах да направя хубав крем пломбиер, та да ми спаси задника. Нямам търпение да свърши този ден и да мога да се концентрирам отново.

Закусихме заедно в кухнята. Към 9:00 ч, след повече от обикновеното прегръдки преди лягане, се прибрахме по спалните си и се скрихме под завивките. Може би другите не се криеха, но аз със сигурност го правех. Вярвах в предсказанията на дядо ми повече, отколкото си признавах пред останалите, и гърлото ми се стягаше с всяко тиктакане на часовника. Лягайки си в час, когато повечето хора отиват на работа, имах нужда от щори и тежки завеси, които да изолират светлината и шума. Стаята ми беше тиха и мъртвешки черна.

След няколко минути вече имах непреодолима нужда да светна нощната лампа. От дете така не ме е било страх от тъмното.

Извадих от чекмеджето на нощното шкафче калъф, в който се съхраняваше пропускът за цирка, който полицай Хю Фостър беше дал на баща ми преди повече от двайсет години. Хартийката с размери шест на дванайсет, беше като нова, само с една линия по средата от сгъването, за да се побере в портфейла на баща ми. На обратната страна татко беше записал продиктуваното от Джоузеф на смъртния му одър. Петте дати.

На предната страна имаше лъвове и слонове. „ЗА ДВАМА“, упътваха черни букви и „БЕЗПЛАТНО“, обещаваха червени.

Почти най-долу бяха написани четири думи, които през годините бях препрочитал безброй пъти: „ПРИГОТВИ СЕ ЗА МАГИЯТА!“ В зависимост от настроението ми изречението понякога звучеше като покана за предстоящо приключение. Друг път виждах в него заплаха: „ПРИГОТВИ СЕ ЗА УЖАСА!“

Прибрах пропуска в чекмеджето и останах да лежа буден в леглото. Едва ли щях да заспя. Но заспах.

Три часа по-късно седях в леглото, събуден внезапно. Треперех от страх.

Ако вярвам на разума си, не бях се събудил от гаден сън. Никакви кошмарни образи не витаеха из паметта ми.

Но въпреки това се бях събудил с ясна и ужасяваща мисъл, толкова потискаща, че сърцето ми беше като в менгеме и можех да изтръгна само бързи и плитки вдишвания. Фаталните дни бяха пет и нямаше как да умра на първия. Разбира се, Уина, само както тя си може, правилно отбеляза, че това не изключва отрязани крайници, осакатявания, парализи или мозъчни увреждания.

Не можех да изключа и смъртта на някой друг. Някой скъп за мен човек. Баща ми, майка ми, баба ми…

Ако това щеше да е фатален ден, защото някой от тях ще умре по мъчителен и болезнен начин, а образът му ще ме преследва цял живот, то по-добре аз да умра.

Седнах на ръба на леглото, доволен, че бях оставил лампата да свети. Ръцете ми лепнеха от пот и така се тресяха, че щеше да ми е абсолютно невъзможно да намеря ключа на лампата или да го натисна.

Да имаш сплотено и любящо семейство е дар божи. Но колкото повече хора обичаме и колкото по-силно ги обичаме, толкова по-уязвими сме за загубата, мъката и самотата. Бях приключил със спането. Часовникът показваше 13:30.

Оставаше по-малко от половината ден, само десет часа и половина до полунощ. Време, достатъчно да бъде отнет един живот, да изчезне един свят, една надежда.