Дийн Кунц - Пророчество

Ако някой надникнеше през прозореца, нямаше да разбере, че вечеряме; щеше да си помисли, че провеждаше сеанс, а храната просто ни помага да дочакаме идването на духовете.

Въпреки че родителите ми бяха приготвили любимите ми ястия, се опитах да не ги приемам като последното желание на осъдения.

Пет изключителни блюда не могат да бъдат претупани като Хепи меню в „Макдоналдс“, особено в комбинация с внимателно подбрани вина. Бяхме се подготвили да прекараме дълга вечер заедно.

Татко е главният сладкар в световноизвестния „Сноу Вилидж Резорт“, работа, която наследи от баща си Джоузеф. Хлябът и сладките трябваше да са пресни всеки ден и затова той отиваше на работа в един часа през нощта, пет, а често и шест дни в седмицата. Към осем, когато всичко за деня е опечено, се прибира вкъщи за закуска с мама, след което спи до три следобед.

Този септември и аз работих в тези часове, защото бях чирак там. Ток вярват в традициите. Според татко въпросът не е в семейството, а в таланта. А на мен ми дайте само добра фурна и съм цял дявол. Странно, но в кухнята никога не съм муден. Пека ли, аз съм Джийн Кели, аз съм Фред Астер, аз съм изяществото в човешки образ.

След вечерята татко беше на работа, но не и аз. Подготвяйки се за първия от петте дни, предсказани от дядо Джоузеф, си бях взел една седмица отпуск. Предястието ни беше соу бюрек по американска рецепта. Това са много тънки кори, разделени от също толкова тънки пластове масло и сирене, покрити със златиста коричка. По това време все още живеех с нашите. Татко каза:

— Трябва да останеш вкъщи от полунощ до полунощ. Скрий се. Поспи, почети, погледай телевизия.

— И какво да очакваме — обади се баба Роуина, — той да падне по стълбите и да си счупи врата.

— Не използвай стълбите — посъветва ме мама. — Стой си в стаята, скъпи! Аз ще ти нося храна.

— В такъв случай къщата ще изгори — отбеляза Роуина.

— Слушай, Уина, къщата няма да изгори — увери я татко. — Електричеството е в изправност, фурната е съвсем нова, двата комина са почистени, къщата е заземена и Джими не си играе с кибритените клечки.

Баба беше на седемдесет и седем, вдовица от двайсет и четири години, преодоляла мъката си, щастлива, но своенравна жена. Беше се възприела като адвокат на дявола и не излизаше от роля.

— Ако не пожар, то газова експлозия — заяви тя.

— Да бе, не искам да съм виновен за разрушаването на къщата — казах аз.

— Уина — обясни татко, — досега газова експлозия не е разрушавала къща в цялата история на Сноу Вилидж.

— Значи пътнически самолет ще се разбие тук.

— О, това, виж, е нещо, което се случва всяка седмица — иронично изрече баща ми.

— Винаги има първи път — отстояваше Роуина.

— Колкото е възможно пътнически самолет да се разбие за пръв път в къщата, толкова е възможно и за пръв път вампири да се нанесат в съседната къща, но нямам намерение да нося огърлица от чесън.

— Ако не пътнически, то от онези на „Федерал Експрес“, дето са пълни с пакети — каза Роуина.

Татко зяпна и поклати глава.

— „Федерал Експрес“ значи.

Мама му обясни:

— Мама иска да каже, че ако съдбата е намислила нещо за нашия Джими, той не може да се скрие. Съдбата си е съдба. Ще го открие.

— А може би самолет на „Юнайтед Парсъл Сървиз“ — каза Роуина.

Над димящи купи с крем-супа от карфиол, освежена с бял боб и пелин, решихме, че най-добрият ход беше да карам така, както всеки друг почивен ден, макар и с малко повече внимание.

— От друга страна — продължи баба Роуина, — предпазливостта може да го убие.

— Хайде сега, Роуина, как може предпазливостта да убие човек? — зачуди се баща ми.

Баба преглътна още една лъжица супа, млясна с устни, както не беше мляскала никога, преди да навърши седемдесет и пет. Примлясна още няколко пъти с някакво задоволство.

По средата между седмото и осмото си десетилетие беше решила, че дълголетието и и дава право да се отдаде на някои малки удоволствия, които никога преди не беше си позволявала. Това бяха неща като мляскането, шумното духане на носа (все пак никога на масата) и оставянето на лъжицата или вилицата отстрани, подпряна на чинията, вместо в чинията, както майка и, истинска викторианка и педант на тема етика, я беше учила, че трябва да прави в знак, че е приключила с яденето.

Тя примлясна пак и обясни как предпазливостта може да бъде опасна:

— Да речем, че Джими иска да пресече улицата, но се страхува да не го блъсне автобус…

— Или камион с боклук — предложи мама. — Тези грамадни, тромави неща по тези стръмни улици. Ами да — ако спирачките откажат, нищо не може да ги спре. Ще минат направо през къщата.