Дийн Кунц - Пророчество

След това мое откровение Лори изглеждаше притеснена.

Загрижен да не ме помисли за ексцентрик или още по-лошо — за мамино детенце, бързо добавих:

— Гладя се сам от седемнайсетгодишен. И никога не си гладя чорапите.

Изражението на Лори не се промени.

— Не че майка ми все още ми ги глади — побързах да поясня. — Вече никой не ми глади чорапите. Само идиотите гладят чорапи.

Тя се намръщи.

— Не че майка ми е идиот — продължих. — Тя е чудесна жена. Не е идиот, просто е грижовна. Исках да кажа, че другите хора, които си гладят чорапите, са идиоти. Веднага разбрах, че с обясненията си сам се бях заклещил в ъгъла.

— Не че ако някой от вас си глади чорапите — казах аз, — е идиот. Това е просто грижовност, като на майка ми.

Учудващото беше, че Лори и маниакът ме гледаха по еднакъв начин — все едно току-що бях слязъл от рампата на приземила се летяща чиния.

Помислих си, че да е окована за такъв като мен, е неочаквано предимство и маниакът ще реши, че в края на краищата един заложник му е съвсем достатъчен, за да се чувства сигурен.

Спускащият се паяк все още висеше над главите ни; сянката му беше с неясни очертания и с размер на по-малка чиния. За моя изненада очите на убиеца се насълзиха:

— Много трогателно — чорапите. Много мило. Моята чорапена история обаче не беше трогнала Лори. Тя се беше втренчила в мен с присвити очи.

— Ти си късметлия, Джими — каза маниакът.

— Така е — съгласих се, въпреки че единственото ми парченце късмет — това да съм прикован за Лори Лин Хикс, а не за някой болен алкохолик, изглеждаше недостатъчно.

— Да имаш грижовна майка — замисли се маниакът. — Какво ли е?

— Хубаво — казах аз, — хубаво е — но не си се доверих да изрека нещо повече.

Предейки паяжини от вътрешностите си, паякът размота една по-дълга от пъпа си и най-накрая се провеси пред лицата ни.

Замечтан, убиецът изрече:

— Да имаш грижовна майка, която да ти приготвя горещо какао всяка вечер, да те завива в леглото всяка нощ, да те целува по бузата, да ти чете, докато заспиш…

Преди да се науча да чета, почти винаги някой ми четеше, докато заспя, тъй като нашето семейство си е четящо семейство. Най-често този някой беше баба ми Роуина.

Понякога приказката беше за Снежанка и нейните седем джуджета, които бяха преследвани от злополуки и болести, докато накрая Снежанка остане сама срещу лошата кралица. Като се замисля, двутонен сейф пада върху Късметлията веднъж. Това беше много по-разбираемо, отколкото случилото се с горкия Снийзи. Друг път Уина прочиташе тази за Пепеляшка — как опасните стъклени обувки болезнено се натрошават около краката и, а тиквената каляска отскача от пътя и полита надолу в долината.

Вече бях голям мъж, когато установих, че в увлекателните книги на Арнолд Лейбъл за жаби и жабчета не винаги има сцена, в която на някой от главните герои му изгризваха крака.

— Аз нямах грижовна майка — каза маниакът и сякаш нотка на самосъжаление се беше прокрадвала в гласа му. — Имах трудно, студено, лишено от любов детство.

Неочаквано нещата се обърнаха с главата надолу: страхът, че ще бъда застрелян, отстъпи първото си място на мисълта, че този човек ще ни залее със словоизлияния, изброявайки монотонно едно по едно мъченията, на които е бил подлаган. Бит с метална закачалка за дрехи. Принуждаван да носи момичешки дрехи до шестгодишна възраст. Лишаван от овесена каша преди лягане.

Нима трябваше да бъда отвлечен, заключен с белезници и държан на мушка, за да слушам някакви оплаквания. Можех просто да си остана вкъщи и да гледам дневните телевизионни предавания. За щастие той прехапа устни, изправи се и каза:

— Да се живее с миналото е губене на време. Станалото — станало.

За нещастие сълзливият проблясък на самосъжаление в очите му не беше отместен от очарователния живец, а напротив, от искра на налудничавост.

Паякът не беше приключил със спускането си. Висеше пред лицата ни, вероятно втрещен от това, което вижда, замръзнал на място от страх.

Като винар, откъсващ грозде от асмата, маниакът стисна дебелия паяк между палеца и показалеца на лявата си ръка, смачка го и приближи разкъсаните останки към носа си, за да ги помирише.

Надявах се да не ми предложи да го помириша и аз. Имам много изострено обоняние и това е една от причините да съм пекар по рождение. За щастие той нямаше намерение да споделя опияняващия аромат.

За нещастие обаче поднесе залъка към устните си и бавно облиза паяковия крем. Опита този странен плод, реши, че не е достатъчно узрял, и избърса пръстите си в ръкава на сакото.