Дийн Кунц - Пророчество

Като си присвиех очите, той ми приличаше на дванайсетгодишен любител, изработващ модел на военноморски боен самолет.

С Лори бяхме достатъчно далече, за да си говорим, без да ни чува. Тя се наведе по-близо и заговорнически прошепна:

— Ако останем насаме с Кринкъл, ще му кажа, че имам женска нужда.

Да е в ръцете на трима психопати вместо на само един, да говорят за нея като за неодушевен предмет, да слуша дискусия на тема нашата екзекуция, проведена със същата емоция, каквато има и в разговор за това, кой ще хвърли боклука — мислех си, че всичко това със сигурност ще я накара да размисли относно дръзки действия, основани на невероятен оптимизъм. За Лори Лин присъствието на трима психопати означаваше просто две възможности в повече да баламоса някого с измислицата за женската нужда, да се докопа до пиличката и да пробие пътя си към свободата.

— Ще ни убиеш — предупредих я.

— Това е неубедително. Така или иначе те ще ни убият. Глух ли си?

— Заради теб ще ни убият по-скоро — отвърнах аз, успявайки да шепна изненадващо пискливо, и осъзнах, че говоря като дипломат от университет по пъзливост.

Какво се беше случило с момчето, готово за между галактически битки? Не беше ли все още някъде в мен?

Лори нямаше как да измъкне ръката си от белезниците, но я измъкна от моята. Имах чувството, че иска да я измие в карболова киселина.

Ако говорим за жени, имах някакъв успех, но не бях превъплъщение на Рудолф Валентино. Истината е, че нямах нужда от черно тефтерче, в което да си записвам телефонните номера на всичките си завоевания. Дори ми беше много и една страница. Една малка бележчица щеше да свърши работа. Една от онези, малките, които залепяме на хладилника, да ни напомнят за нещо — толкова малки, колкото да поберат: „КУПИ МОРКОВИ ЗА ВЕЧЕРЯ“.

В момента Купидон проявяваше най-голямото си благоволение — обвързваше ме с най-красивата жена, която съм срещал, и аз не можех да се възползвам от ситуацията, не можех да я ухажвам и да я спечеля поради глупавата причина, че исках да остана жив.

— Ще имаме възможност — казах и — и когато дойде, ще се възползваме. Но трябва да е нещо много по-добро от номера с женската нужда.

— Като например?

— Нещо, което ще има резултат.

— Като кое?

— Нещо. Не знам. Нещо.

— Не можем просто да чакаме — заяви тя.

— Напротив, можем.

— Но така чакаме да умрем.

— Не — отвърнах аз, претендирайки, че анализирам ситуацията и съвсем не съм се оставил на надеждата и чудото. — Аз чакам добрата възможност.

— Ти ще ни убиеш — предсказа тя.

— Какво се случи с неуморната оптимистка? — попарих я с подигравка.

— Ти я задушаваш.

Толкова бързо ми върна подигравката, че лицето ми пламна, преди да съм разбрал, че ми е нанесен удар.

Седнали два етажа под дяволските улици и заобиколени от дяволската земя на Сноу Вилидж, наблюдавахме как Хонкър, Кринкъл и безименният маниак поставят експлозиви на ключови места и включват таймерите.

Може би си мислите, че страхът ни се засилваше с всяка минута. Като човек с опит мога да кажа, че страхът не може да се задържи на върха си за дълго време.

Ако голямото нещастие е болест, то страхът е симптом. Като всеки друг симптом не се проявява постоянно с еднаква сила, а последователно се засилва и отслабва. Като си болен от грип, не повръщаш на всяка минута и не се гърчиш заради диарията от сутрин до мрак.

Аналогията може да е неприятна, но е точна и звучи истински. Радвам се, че не ми беше дошла наум, когато бях окован с Лори, защото в желанието си да поправя нещата и да наруша студеното мълчание, най-вероятно щях да изтърся и това.

Не след дълго установих, че Лори не е от хората, които обичат да подхранват собствения си гняв. Не бяха минали и две минути, когато тя наруши мълчанието и отново се превърна в мой приятел и съучастник.

— Кринкъл е мека Мария — отбеляза тя. Харесваше ми гърленият и глас, но ми се искаше да го използва, за да говори по-смислени неща.

По това време Кринкъл прикрепяше пластични експлозиви в основата на една носеща колона. Държеше взривната смес с не повече безпокойство от дете, което си играе със Сили Пути.

— Не ми изглежда като мека Мария, но може би си права — помирително отвърнах. — Повярвай ми, такъв е. Ръцете на Кринкъл бяха заети с оформянето на експлозива, затова държеше детонатора със зъби.

— Знаеш ли защо той е меката Мария? — попита Лори.

— Умирам да разбера.

— Защото ме харесва.