Дийн Кунц - Пророчество

Преброих до пет, преди да отговоря, за да съм сигурен, че няма да говоря заядливо.

— Той иска да те убие.

— Преди това.

— Преди кое?

— Преди да попита хилещия се малоумник дали може да ме убие, той определено показа интерес към мен като към жена. Този път преброих до седем.

— Доколкото си спомням — изрекох аз, — той искаше да те изнасили.

— Не искаш да изнасилиш някого, ако не го харесваш.

— Всъщност искаш. Случва се постоянно.

— Може би ти искаш — каза тя, — но повечето мъже не са такива.

— Изнасилването няма нищо общо със секса — обясних аз. — Там става въпрос за власт.

Тя се намръщи.

— Защо не искаш да повярваш, че Кринкъл ме смята за сладка.

Този път стигнах до десет и отвърнах:

— Ти си сладка. Ти си нещо повече от сладка. Ти си великолепна. Но Кринкъл не е от мъжете, които се влюбват.

— Наистина ли го мислиш?

— Абсолютно. Той е от мъжете, които обичат да мразят.

— Не, имам предвид другото.

— Кое друго?

— Сладка-повече-от-сладка-великолепна. Друго?

— Ти си най-невероятно изглеждащият човек, който съм виждал някога. Но трябва да…

— Това е толкова мило — каза тя — и въпреки че като всяко момиче обичам комплиментите, не ги вземам насериозно. В края на краищата предпочитам честността. Наясно съм какъв ми е носът например.

Хонкър се домъкна от съседната стая и се отпусна върху количката с експлозиви. Заприлича ми на трол, потънал в дълбок размисъл, дали е сложил достатъчно подправки и масло на детето, което се печеше във фурната.

Все още с детонатор между зъбите, Кринкъл се изсекна в ръката и се избърса в ръкава на сакото си.

Маниакът приготви последния детонатор. Забеляза, че го гледам, и ми махна.

— Носът ми е остър — каза Лори.

— Не е остър — уверих я, защото истината беше, че не беше по-остър от носа на богиня.

— Остър е — настоя тя.

— Добре, може би е остър — съгласих се, за да избегна спора, — но е перфектно остър.

— Ами зъбите ми!

Как ми се искаше да докосна прекрасните и сочни устни, да ги разтворя, да разгледам резците и, както ветеринар преглежда състезателен кон, и да заявя, че състоянието им е идеално. Вместо това се усмихнах и с тих глас казах:

— Нищо ти няма на зъбите. Бели и равни са, перфектни като перли.

— Именно — отвърна тя. — Не изглеждат истински. Хората сигурно си мислят, че са изкуствени.

— Никой не би си помислил, че млада жена като теб има изкуствени зъби.

— Ами Чилсън Строубъри?

Колкото и да се опитвах да го напъхам в колелата на мисловната си мелница, това име оставаше несмилаемо.

— Какво е Чилсън Строубъри?

— Една моя приятелка на моите години. Тя се занимава с бънджи екскурзии.

— Бънджи екскурзии?

— Тя организира пътувания и събира хора от цял свят, които скачат с бънджи от мостове и разни такива неща.

— Никога не съм си мислел, че някой може да си изкарва прехраната от бънджи екскурзии.

— Тя печели доста добре — увери ме. — Но не ми се мисли как ще се е отразила гравитацията на гърдите и след десет години.

Не знаех какво да отговоря на това. Бях горд, че от началото на разговора все намирах нещо да кажа, независимо от неочакваните обрати, които търпеше той. Заслужавах почивка. Лори спря, колкото да си поеме дъх, и продължи:

— Чилсън загуби всичките си зъби.

Заинтересован, напук на себе си, попитах:

— Как се е случило това? По време на бънджи скок ли?

— Не, не било през работно време. Завъртяла се на мотора си, блъснала го и си размазала лицето в парапета на моста.

Изведнъж зъбите така ме заболяха, че за момент не можех да говоря.

— Когато и оправяха челюстта — каза Лори, — и извадиха всички остатъци от зъби. По-късно и поставиха изкуствени. Може да троши орехи с тях.

— Имайки предвид, че ти е приятелка — изрекох със сериозен тон, — чудя се какво е станало с парапета на моста.

— Нищо особено. Наложило се е да измият кръвта. Имало е и няколко драскотини, и малка пукнатина.

Изражението и беше невинно. Бистрите и очи бяха искрени. Дори и да ме будалкаше, това по нищо не личеше.

— Трябва да те запозная със семейството ми — отбелязах аз.

— Опа — предупреди ме тя. — Нещо се случва.

Примигвайки, леко дезориентиран, се огледах, сякаш излизах от транс. Напълно бях изключил за Хонкър, Кринкъл и хилещия се малоумник.

Въпреки че поне половината от експлозивите бяха все още в количката, Хонкър я издърпа през нишата към тунела, откъдето беше дошъл. Безименният маниак беше сверил и последния детонатор. Подаде го на Кринкъл заедно с ключа за белезниците и го инструктира: