Дийн Кунц - Пророчество

Не и се искаше да си оставя чантичката. Със сигурност я смяташе за арсенал от потенциални оръжия. Бихме могли да задушим Кринкъл с пудра. Ако имаше четка за коса, можехме жестоко да го пребием. Продължавахме да вървим след нашия гид.

— За какво са всичките тези свещи? — попитах.

Той загуби търпение:

— За да виждаме в тъмното, ненормален идиот, такъв!

— Ефектът не е много голям.

— Само това са имали през 1870 година, свещи и газени лампи, лигав слабоумник, такъв.

Лори наново започна да ми дава сигнали чрез невероятни физиономии и налудничаво въртене на очите, че моментът да го промуша е настъпил. Не бях се привързал много към Кринкъл, така че почти бях готов да го издълбая като дърводелец резба.

— Да, но сега не сме 1870. Можехте да използвате фенери, лампи с батерии, онези туби с химикали за бенгалски огън — казах аз.

— Не мислиш ли, че знаем, мъртвомозъчен мухльо? Но атмосферата нямаше да е автентична. След още няколко крачки не се стърпях и попитах:

— Защо трябва атмосферата да е автентична?

— Шефът така иска.

Реших, че шефът е безименният маниак, освен, ако нямаше някой господин Биг, който все още не бяхме видели.

В някакъв момент, много след първоначалното построяване, последните три метра от този коридор са били срутени. Бяха използвали двойни бетонни блокове с вградени стоманени летви.

Сега половината от блоковете бяха изкъртени. Стоманените летви бяха отрязани с ацетиленова горелка. От едната страна на коридора имаше купчина чакъл.

Последвахме Кринкъл през процепа на това отделение в последната част на коридора. Още една дъбова врата зееше отворена на края му. Електрическото осветление на тавана, прибавено десетилетия по-късно към оригиналната конструкция, разкриваше обширна каменна стая с масивни колони и зигзагообразен под. Две каменни стълбища с железни орнаменти се изкачваха по срещуположните стени към врати от блестяща неръждаема стомана. Тази неръждаема стомана създаваше усещането, че сме в окултен храм.

Половината от пространството беше празно. Другата половина беше заета от редици зелени рафтове с пътечки между тях. Хонкър и убиецът на библиотекари стояха до количката с намаления брой експлозиви и тихо разговаряха. Загрижен, че по-ярката светлина ще покаже прекалено много, тайно пуснах пиличката в джоба на панталоните си.

Нашият усмихнат домакин грейна, като ни видя, все едно бяхме стари приятели, дошли на коктейл, и махна с ръка към заобикалящите ни стени.

— Какво място, а? Историческите записи на институциите се съхраняват на този етаж.

— Кои институции? — попитах.

— Под банката сме.

— Да ме вземат мътните! Вие ще я оберете! — каза Лори.

— Нали за това са банките — вдигна рамене той.

Бийгъл Бойс вече поставяха експлозиви до две от колоните.

Доволен от себе си, маниакът посочи грамаден уред в ъгъла на стаята:

— Знаеш ли какво е това?

— Машина на времето? — предположи Лори.

Произхождам от семейство, за което липсата на логика беше нещо обичайно, и стилът на младата госпожица Хикс много ми допадна.

Въпреки че маниакът беше впечатлен от нея, не можеше да и партнира в танците, както аз можех, ако ми позволите такава метафора. Зелените му очи блеснаха и усмивката му се изкриви в учудване.

— Как така машина на времето?

— Науката напредва — поясни тя. — Космически совалки и рентгени, сърдечни трансплантации и компютъризирани фурни, сега и клетъчни телефони, които можеш да носиш навсякъде, и червило, което не оставя следи… Е, в този ред на мисли рано или късно ще измислят и машина на времето и ако ще има такава машина, защо да не е тук и сега?

Той погледна Лори за момент, после погледна към уреда в ъгъла, сякаш се чудеше дали не се е объркал и дали наистина това не е машина на времето.

Ако аз бях изказал това предположение, щеше да реши, че съм чалнат или че му се подигравам. Раздразнен или обиден, щеше да ме застреля.

Красивата жена обаче можеше да си говори, каквото си иска и мъжете щяха да го приемат насериозно.

Откритото и лице, бистрите и очи и искрената усмивка ме направиха неспособен да определя дали изказването за машината на времето или всяко друго странно хрумване беше сериозно или на шега. Повечето хора не се забавляват, докато ги държат заложници и ги заплашват до смърт такива като Кринкъл. Подозирах обаче, че Лори Лин Хикс е способна и на това. Нямах търпение да я запозная с нашите.

Много хора не се забавляват дори когато са на парти. Това е, защото нямат чувство за хумор. Всички твърдят, че имат чувство за хумор, но част от хората лъжат, а и немалко се самозаблуждават.