Дийн Кунц - Пророчество

— Изненадана съм, че тази стая там няма аларма — каза Лори. — Но ако това беше машина на времето, щеше да има.

— Не са сметнали за нужно. По всичко личи, че не е голяма банка и никой не би я обрал. Нещо повече, след 1902 година, когато заградили подземния път, вече не е имало заден вход. И заради сигурността на банката от благотворителната агенция — собственичка на имението Сноу, се съгласили да не затварят тунелите. Само няколко човека от историческото общество са ги виждали, и то след като са подписали договор за мълчание.

По-рано беше споменал за член на историческото общество, когото са измъчвали и който сега беше мъртъв също както и библиотекарят. Колкото и прецизно да е оформен договорът за мълчание, винаги има вратички.

Не може да се каже, че бях като ударен от гръм при тези разкрития, но със сигурност бях учуден, независимо от деликатността на момента. Въпреки че съм роден и израснах в Сноу Вилидж и въпреки че обичах живописния си роден град, и се интересувах от историята му, никога не бях чувал толкова много клюки за тайни коридори под градския площад.

Когато изразих удивлението си, топлата искра в очите му кристализира в по-хладен блясък, който ми беше познат от очите на чудовището Килър Дъ Гила и млечната змия Ърл.

— Не може изцяло и истински да познаваш един град — каза той, — ако го обичаш. Щом го обичаш, ти си очарован от повърхността. За да познаваш изцяло и истински един град, трябва да мразиш, да го ненавиждаш, да го ненавиждаш с неугасима, възпламенима страст. Трябва да си обсебен да научиш всичките му гнили, срамни тайни и да ги използваш срещу него, да откриеш скритите му ракови образувания и да ги храниш, докато се превърнат в апокалиптични тумори. Трябва да живееш за деня, в който всеки камък и всяка пръчица ще бъдат заличени завинаги от лицето на земята.

Смятам, че някога, в миналото, нещо лошо му се е случило в нашата туристическа Мека. Нещо по-травмиращо от това да ти дадат малка стая, когато си платил за двойна, или да не успееш да се вредиш за пропуск за ски лифта.

— Но ако си говорим честно — започна Лори (малко рисковано според мен), — в тази лудория не става въпрос за омраза или справедливост, както спомена по-рано. Това е банков обир. Става въпрос за пари.

Лицето на маниака така посиня — от челото да брадичката, от ухо до ухо — че заприлича на голяма синина. Усмивката му стана права линия.

— Не ми пука за парите — заяви толкова лаконично, че думите сякаш избягаха от устата му, без да разделят гневно присвитите му устни.

— Не ограбваш зеленчуков магазин, за да отмъкнеш много моркови и грах. Ограбваш банка.

— Ограбвам банката, за да разоря града.

— Пари, пари, пари — настоя тя.

— Става дума за отмъщение. Заслужено, закъсняло отмъщение. И според мен това е достатъчно близо до справедливостта.

— Не и за мен — намеси се Кринкъл, оставяйки настрана експлозивите, за да се включи в разговора. — Става дума за пари, защото богатството не е просто богатство, то е коренът, стъблото и цветът на силата, а силата освобождава силните и потиска слабите, разрушава разрушаващото се, измъчваните трябва да измъчат мъчителите си.

Не направих дори опит да пусна втори път това изречение през складовете на паметта си. Опасявах се, че ако се опитам да го подредя, мозъкът ми ще блокира. Това беше Карл Маркс, филтриран през обектива на Абът и Костело. Разбрал от израженията ни, че мисълта му не е достатъчно остра, за да проникне в мозъците ни, той предложи философията си в по-стегнат вариант:

— Част от парите на това гнусно, вонящо прасе принадлежат на мен и на много други хора, които той е мамел.

— Хей, по-полека, къде отиде! — извика му Лори. — Корнелий Сноу никога не те е мамил. Той е умрял много преди да се родиш.

Тя беше дала газ и по инерция обиждаше всеки, който имаше власт и причина да ни убие.

Разтърсих окованата и към моята ръка, за да и напомня, че всяко ято куршуми, което кани, най-вероятно ще умъртви и мен.

Кълбото от жици на главата на Кринкъл, играещо ролята на коса, се втвърди и той вече не приличаше толкова на Арт Гарфънкъл, колкото на невестата на Франкенщайн.

— Това, което правим, е политическо заявление — настоя той.

Доста муден в сравнение с другарите си, Хонкър се присъедини към тях, толкова раздразнен от цялото това бръщолевене за отмъщение и политика, че веждите му мърдаха като гъсеници, съживени от електрически удар.

— Пари — каза той. — Това е то. Пари в брой. Тук съм, за да взема парите и да бягам. Ако нямаше банка, нямаше да съм тук; останалото не ме засяга, затова вие, момчета, ако не млъкнете и не си свършите работата, аз изчезвам — ще се справяте без мен.