Дийн Кунц - Пророчество

— Като приключиш тук, доведи мацето и вола с теб.

Вол. Малоумникът беше колкото мен и съм убеден, че не се смяташе за вол. Той последва Хонкър в тунела.

Останахме сами с Кринкъл, което си беше като да останеш насаме със Сатаната в садомазохистичното отделение на Ада.

Лори изчака минута, за да е сигурна, че в тунела не могат да я чуят, и каза:

— О, господин Кринкъл?

— Не го прави — помолих я.

Кринкъл беше отишъл на другия край на стаята, за да включи последния детонатор. Явно не я беше чул.

— Дори и да мисли, че си сладка — предупредих я аз, — той е от мъжете, които с удоволствие биха те изнасилили и преди, и след като са те убили. И каква полза можем да извлечем от това?

— Некрофилия? Не е хубаво да се говори така за човек.

— Той не е човек. Той е Морлок.

Лицето и светна.

— Х. Г. Уелс. „Машината на времето“. Ти наистина четеш. Е, може би говориш за филма.

— Кринкъл не е човек. Той е Грендел.

— Биуулф — каза тя, имайки предвид творбата, в която чудовището Грендел се спотайваше. — Той е Том Рипли. — Това е психопатът от книгите на Патриша Хайсмит.

— В пет от книгите и — казах аз. — Том Рипли е образът на Анибал Лектър, трийсет години преди появата на самия Анибал Лектър.

Кринкъл приключи с дейността си в другия край на стаята и тръгна към нас.

Той се приближи и аз очаквах Лори да му каже за женската си нужда. Тя му се усмихна, примигна, но не посмя да го заговори.

Устата на Кринкъл беше странно изкривена. Мисля, че въртеше нещо между зъбите си, докато отключваше втория чифт белезници, свързващ ни със стола.

Когато стъпихме на краката си, все още оковани един за друг, Лори отметна глава. Със свободната си ръка откопча най-горното копче на блузата си и показа прекрасната си шия. Ужас. Искаше да изглежда по-съблазнителна, преди да съобщи за женската си необходимост.

Да изглеждаш съблазнително пред Кринкъл беше толкова смислено, колкото и да се опитваш да разсееш свита на кълбо гърмяща змия, като я целунеш. Щеше да схване идеята по-бързо и от безименния маниак и така щеше да се вбеси от опита и да го манипулира, че щеше да забие пиличката в нейното око. Явно твърденията ми като читател и аналогиите между Кринкъл и различни чудовищни герои, които бях направил, и бяха дали повод да се замисли. Погледна ме; колебаеше се.

Преди да проговори, Кринкъл изплю нещото, което моташе в устата си. Беше кръгло, подобно на голяма дъвка, сива, блестяща от слюнката.

Зловещото топче можеше и да е нещо различно от парче пластичен експлозив, но си беше точно такова.

Може би имаше тръпка в това да държиш в устата си няколко грама концентрирана смърт, толкова мощни, че ако бъдат взривени, лицето ти ще стане на каша.

Или беше ритуал за добър късмет, като целуването на зара, преди да го хвърлиш на масата.

А може би просто му беше вкусно. Да не забравяме, че все пак има и хора, които харесват свинско от консерва. Кулинарното удоволствие е било пълно, ако преди това е хапнал порцийка размазани паяци.

Без да се впуска в разяснения, той постави сивото парченце на моя стол и каза:

— Да се махаме! Мърдайте!

Докато вървяхме към нишата зад тайната врата в рафтовете, минахме покрай масата, на която беше чантичката на Лори. Тя смело я грабна. Зад нас Кринкъл нищо не каза.

Широк два метра и петдесет сантиметра, покритият с варовик тунел, имаше нисък, сводест таван и прави стени. Под краката ни правоъгълните павета бяха наредени зигзагообразно.

Светлината на дебелите жълти свещи в бронзови свещници потрепваше от течението, хвърляше бледи проблясъци към стените и тъчеше постоянно променящи се гоблени по извивките на тавана.

Този неприветлив коридор се оказа дълга смесица от шарки и криволичещи форми на светлината.

Нямаше да се учудя, ако бяхме срещнали Едгар Алан По, но нямаше и следа от него, както и от Хонкър, и от безименния маниак.

Въпреки че хладният сух въздух беше учудващо свеж, без следа от зловония, с есенция само на суров варовик и горещ восък, очаквах прилепи, плъхове, хлебарки, притичващи загадъчни същества, но засега трябваше да се задоволя само с Кринкъл.

Бяхме изминали едва три-четири метра, когато той каза:

— Спрете там за минута!

Докато чакахме, той затвори тайната врата от рафтове и после затвори дъбовата врата към нишата. Вероятно идеята беше да сведе до минимум ефекта от взрива в тунела, ако експлозивите в библиотеката гръмнат, а ние още не сме излезли от него.