Дийн Кунц - Пророчество

Служителите на болницата и на затвора се оказаха изключително отзивчиви и експедитивни. Пунчелино Бизо пристигна следобед с микробус на затвора, с белезници и вериги на глезените, под зоркия поглед на двама въоръжени пазачи. Не го видях. Тестовете бяха направени. Ставаше за донор. Трансплантацията щеше да бъде направена в шест сутринта.

Имаше още много време до полунощ. Можеше да си промени мнението или да избяга.

В 8:30 баща ми се обади от Сноу Вилидж, за да преобърне предсказанието на дядо Джоузеф по неочакван начин. След като легнала да дремне преди вечеря, Уина починала тихо в съня си на осемдесет и шест годишна възраст.

Лори ме измъкна против волята ми в коридора, за да ми съобщи новината, без Ани да чуе.

Поседях известно време в една празна болнична стая, за да не види Ани сълзите ми и да се притесни, че плача заради нея.

Обадих се на мама по клетъчен телефон и си поговорихме за баба Роуина. Беше ми тъжно за майка и за баба, разбира се, но когато животът е бил дълъг и щастлив и когато краят е дошъл без болка или страх, би било почти богохулство да скърбиш прекалено много.

— Това, което ме изненада, е — каза майка ми, — че си отиде точно преди вечеря. Ако знаеше какво ще се случи, първо щеше да хапне и тогава да дремне. Полунощ дойде. И утрото на Деня на благодарността. Понеже влошаващото се състояние на Ани щеше да я направи прекалено слаба за операция в следващите дни, не може да се каже, че подраниха с Трансплантацията, като започнаха в шест часа. Пунчелино не се отказа.

Няколко часа след това отидох в стаята му, където беше прикован към леглото и надзираван от охранител. Пазачът излезе в коридора, за да ни остави насаме. Въпреки че добре познавах природата на това чудовище, от вълнение успях само да изрека:

— Благодаря.

Той се усмихна като филмова звезда, примигна и отвърна:

— Няма нужда да благодариш, братко. С нетърпение очаквам картичките, бонбоните, книжките… и измъчването с нажежени жици и разчленяването, докато е още жив, на един въздушен акробат със змийско сърце. Ако ти допада този начин, де.

— Да, идеално ми пасва.

— Не искам да преча на твоето въображение.

— Не се притеснявай за мен. Важното е какво искаш ти.

— Може би ще е добре, ако преди да започнеш, го заковеш на стената — предложи той.

— Пироните не държат на зид. Ще е добре да купя кабъри. Той кимна.

— Добра идея. И преди да започнеш да му режеш пръстите и ръцете и т.н., отрежи му носа. Знам от великия Конрад Бизо, че е суетно копеле, много гордо с носа си.

— Добре, но ако има още нещо, което искаш, ще трябва да си записвам.

— Това е всичко — въздъхна той. — По дяволите, как искам да съм там, с теб.

— Би било прекрасно.

Ани премина през операцията леко като реещ се балон с горещ въздух.

За разлика от донора си бъбрекът не беше нито луд, нито злобен и беше толкова подходящ за племенницата му, че не предизвика никакви следоперативни усложнения. Ани живееше. Ани разцъфваше.

Сега беше очарователна, грееше, блестеше, такава, каквато беше преди да я повали ракът.

Само един от петте дни — 16 април 2005 — беше все още пред мен. Животът след него щеше да е странен, без плашещи дати в календара, с бъдеще, незасенчвано от мрачни очаквания. В случай, че останех жив, де.

Между печенето на торти и допълнителните уроци по стрелба с пистолет, между усъвършенстването на шоколада с кестени и уговарянето на убийство с ненормален донор на бъбрек написах и предходните шейсет и две глави от тази книга, в годината, предходна на петата от петте дати на дядо Джоузеф. Не съм сигурен защо се чувствах принуден да пиша.

Доколкото знам, не се е случвало мемоари на сладкар да попаднат в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“. Признания на звезди, продаващи омраза политически трактати, диетоложки разкрития как да отслабнем, като ядем само масло, и самоучители как да станем въшливи от пари, като приспособим кода на самурая към бизнесделата, явно бяха нещата, които вълнуваха съвременния читател.

Не ме беше мотивирало егото ми. Ако по някакво чудо книгата имаше успех, всички щяха да продължат да ме смятат за големичък за размера ми. Не бях Джеймс и дори и да напишех цяла библиотека книги, пак нямаше да стана. Бях Джими по рождение и като Джими щяха да ме погребат.

Донякъде написах книгата, за да разкажа на децата си как са стигнали дотук, през какви бурни морета и опасности сме минали. Искам да знаят какво е семейството. И какво не е. Искам да знаят колко обичани са били, в случай че не живея достатъчно дълго, за да го кажа на всеки от тях по сто хиляди пъти.