Дийн Кунц: Пророчество

Аз и Джими прегърнахме децата, целунахме ги за довиждане, целунахме ги още един път, но гледахме да не прекаляваме, за да не ги притесним.

После се върнахме в къщи, за да се облечем подходящо за „най-сърдечна среща“. В подготовка за петия от петте дни гардеробът ни се беше увеличил. Имахме раменни кобури, пистолети, два малки спрея за всеки от нас.

Джими се опита да ме накара да остана с децата, а той да се срещне сам с въздушния акробат, но аз му изложих убедителен аргумент да го придружа:

— Нали си спомняш какво стана с тестисите на Пунчелино? Ако искаш да не идвам с теб, ще установиш, че Пунч се е отървал леко.

Безгласно се съгласихме, че да се обадим на Хю Фостър и да извикаме ченгетата е тъпа идея.

Най-малкото, засега Вивасементе не ни беше направил нищо. Трудно щяхме да убедим съдебните заседатели, че подарък от петдесет хиляди долара в брой представлява заплаха.

Освен това се притеснявахме, че каквото и да е намислил Вивасементе, нямаше да го признае пред ченгетата и по-късно щеше да се върне да го направи по-дискретно. Макар и стреснати от постъпката му, по-добре щеше да е да не привличаме внимание. Най-добре всичко да си остане под небето и между нас.

Времето беше изненадващо меко за априлска вечер във високия Колорадо. Това не е много точно казано, защото понякога през април, ако не е смразяващо, се смята за меко. За Джими фактите са като съставките на рецептите, така че преди да пише за температурата, щеше да е проучил в „Сноу Каунти Газет“. Ако питате мен, беше около петдесет градуса.

Стигнахме до „Халоуей Фарм“ и решихме, че Вивасементе иска да се срещнем в огромната червено-бяла циркова шатра.

На тази равна поляна, в съседство с магистралата, циркът се беше разположил през август 1974 година, когато се е родил Джими. От тогава не бяха идвали, може би защото са сметнали, че продажбата на билети ще е повлияна негативно от факта, че при предишното им посещение един от клоуните им е убил някои много обичани местни хора.

Нито аз, нито Джими бяхме чули за идването им в града този април. Със сигурност и децата не бяха чули, защото щяха да включили на станция: „Хайде да купиш билети, хайде, хайде!“ Анди щеше да е започнал да сънува клоуна от гардероба отново. И аз може би.

Като се поогледахме, установихме, че не целият цирк е тук. За да разберем дали наистина е така, преброихме камионите, къщите на колела, огромните преносими генератори и другите превозни средства. Подредени покрай пътя до далечната ферма бяха само четири питърбилта, един автобус и лимузината, която докара момчето с петдесетте хиляди долара.

Огромни червени букви отстрани на всеки сребрист камион тържествено съобщаваха: „ВИВАСЕМЕНТЕ!“ С по-малки, но все пак ясни букви пишеше: „ГОЛЯМА АРЕНА! ГОЛЯМО ШОУ! ГОЛЯМ СМЯХ!“

— Голяма работа — подхвърлих аз.

— Голям проблем — намръщи се Джими.

Очакваше ни само огромната шатра. Никакви малки палатки за многото обичайни второстепенни атракции, никакви клетки с животни, никакви сергии за хот-дог, захарен памук и пуканки.

Така самата шатра правеше по-голямо впечатление, отколкото когато е в центъра на обикновения, оживен, старомоден панаир.

Тя имаше четири върха. На всеки под светлината на прожектор се вееше червен флаг със сребрист кръг по средата. Във всеки кръг имаше червено „В“ и удивителен знак. На равно разстояние една от друга ленти от празнични, нисковолтови светлинки се спускаха от върха до земята, редувайки червено и бяло. Мъждукащи бели светлини ограждаха главния вход.

Източникът на енергия беше в единия от четирите питърбилта. Единственият звук в нощта беше грухтенето и мученето на генераторите.

Над мъждукащите светлини на главния вход стоеше надписът: „Приготви се за магията!“ Взимайки под внимание това предупреждение, си извадихме пистолетите, проверихме за всеки случай, дали са заредени — въпреки че ги бяхме проверили, преди да излезем — и ги извадихме от кобурите, за да сме сигурни, че нищо няма да ни попречи да реагираме бързо.

Никой не излезе да ни посрещне и ние слязохме от колата. Ако не смятаме шатрата и светлините, поляната беше пуста.

— Вероятно не преценяме правилно Вирджилио — каза Джими.

— Ако според Конрад Бизо е чудовище, то най-вероятно е светец — отбелязах аз.

— Не се сещам да е казал нещо, което да не е родено от побъркания му ум?

— Точно така — съгласи се Джими. — И ако Пунч го смята за загнояваща гангрена от гъза на Сатаната… — …свиня на свинете… — …движеща се помия… — …плазмодий от червата на сифилистична невестулка… — …изчадие на вещица… — …то тогава вероятно е добър човек — заключих аз.