Дийн Кунц - Пророчество

Кутията стоеше на масата в кухнята, блестяща, интересна. Не вярвах, че наистина е бомба, но Ани и Люси бяха убедени, че не може да е нещо друго.

Със самодоволно пренебрежение към способностите на сестрите си да анализират заплахи, Анди заяви:

— Не е бомба. Това е отрязана глава, натъпкана в кутията и с улика между зъбите.

Никой не можеше се съмнява, че е правнук на Уина по темперамент, ако не по кръв.

— Това е тъпо — каза Ани. — Улика за какво?

— За загадка.

— Каква загадка?

— Загадката кой е пратил главата, глупачке.

Ани въздъхна с престорено раздразнение:

— Ако този, който е пратил главата, иска да разберем кой я е изпратил, защо просто не си напише името там.

— Къде там? — попита Анди.

— На нещото каквото и да е там, между зъбите на тъпата глава — уточни тя.

— Ако има глава, ще повърна — каза Люси сериозно.

— В кутията няма глава, сладурчета — обеща им Лори. — И бомба няма. Не доставят бомби в лъскави сребристо-червени лимузини.

— Защо не? — попита синът ни.

— Никой не прави така — каза Ани.

Лори взе ножица от кухненското чекмедже и отряза червената панделка.

Като поогледах кутията, установих, че ставаше точно за глава. Или за баскетболна топка. Ако трябваше да залагам на едно от двете, бих си заложил парите на главата.

Преди да вдигна капака, Ани и Люси поставиха ръце на ушите си. Бяха по-загрижени за шума от експлозията, отколкото за последствията. Под капака имаше лист бяла опаковъчна хартия.

Анди беше коленичил върху един стол, за да вижда по-добре и когато посегнах към хартията, ме предупреди:

— Може да са змии.

Вместо змии обаче имаше пачки двайсетдоларови банкноти.

— Охо, богати сме! — заяви Анди.

— Това не са наши пари — каза Лори.

— Чии са тогава? — учуди се Ани.

— Не знам — отвърна Лори, — но знам, че са лоши пари и не можем да ги задържим. Мога да усетя дяволската им миризма.

Анди подуши парите:

— Не ми мирише.

— На мен ми мирише само на боба на Анди от снощи — заяви Ани.

— Може би парите са мои — предположи Люси.

— Не и докато съм ти майка.

Всички заедно извадихме парите от кутията и ги натрупахме на масата, за да можем да усетим миризмата по-добре.

Имаше двайсет и пет пачки с двайсетдоларови банкноти. Всяка пачка съдържаше по сто банкноти. Петдесет хиляди долара.

В кутията имаше и плик. От плика Лори извади обикновена бяла картичка, надписана от едната страна. Тя прочете картичката и промърмори:

— Хммм.

Когато ми я подаде, шест детски очички я проследиха с жив интерес.

Никога не бях виждал толкова старателно написано съобщение. Буквите бяха ясно написани, елегантно оформени, нанизани прецизно, сякаш не от човешка ръка, а от машина: „Моля, приемете това като знак за уважението ми и доказателство за искреността ми. Моля да ме удостоите с най-сърдечна среща в седем вечерта в «Халоуей Фарм». Точното място на срещата ще разберете, като пристигнете.“ Бележката беше подписана от Вивасементе.

— Това — казах на децата — са дяволски пари. Ще ги сложа обратно в кутията и всички ще си измием ръцете с много сапун и толкова гореща вода, че чак малко ще боли.

Казвам се Лори Ток.

Не съм богиня, за каквато ме представя Джими. Първо, защото имам остър нос. И второ, зъбите ми са толкова равни и симетрични, че изглеждат изкуствени.

И независимо от старанието на хирурга, след като веднъж вече си прострелян в корема — е поне в случай че носиш бикини — привличаш погледите, но не, защото изглеждаш като Мис Америка.

Джими ви е накарал да повярвате, че съм упорита като една от онези кръвопиещи буболечки от филмите за пришълеца. Това е преувеличено, макар че ще сгрешите, ако ме ядосате.

Никой не е правил предсказания за бъдещето ми в нощта на моето раждане и благодаря на Господ за това. Баща ми преследвал торнадо в Канзас, а майка ми тъкмо била решила, че змиите ще са по-добра компания от него.

Трябва аз да се заема с този разказ по причини, които ще станат ясни и за които може вече да се досещате. Ако ми позволите да ви хвана за ръка, метафорично казано, ще минем през това заедно. И така…

Преди полумрак, под пламнало небе, заведохме децата при родителите на Джими. Когато влязохме, Руди и Мади бяха в хола.

Веднага след нас шестима от най-близките ни съседи дойдоха на гости уж, за да играят на карти, макар че всички носеха бейзболни бухалки.

— Ставаме агресивни, като играем — каза Мади.