Дийн Кунц - Пророчество

— Мислиш за това от известно време.

— Да.

— Не се тормози! Забрави го! Съдът приключи въпроса, като го определи за умствено здрав, за да бъде съден. Тя спря пред червения светофар.

Пред нас мина черна катафалка. Прозорците бяха затъмнени за дискретност. Може би в нея беше трупът на известна личност.

— Аз всъщност няма да убия Вивасементе — уверих Лори.

— Хубаво. Ако някога решиш да убиваш, не убивай, когото ти падне. Говори с мен! Ще ти дам списък.

Светна зелено.

Докато минавахме през кръстовището, три хилещи се момчета на ъгъла отправяха неприлични жестове към нас. Носеха черни ръкавици, на които бяха отрязани средните пръсти, за да е по-ясно посланието. Единият хвърли снежно-ледена топка, която се удари силно във вратата ми. На една пряка от болницата, все още завладян от мисли за Пунчелино и притеснен за Ани, казах:

— Ще се откаже.

— Не си го и помисляй!

— Защото това е четвъртият от петте фатални дни.

— Доста си беше фатално там за известно време.

— Не беше достатъчно. Нещо по-лошо наближава. Така е, ако съдим по миналото.

— Силата на негативното мислене — предупреди ме тя. Въпреки парното по чистачките се образува ледена коричка, те спряха да се движат и зацепиха на стъклото. Беше ден преди Деня на благодарността. Приличаше на замръзналото сърце на януари. Носеше атмосферата на Хелоуин.

Капитан Флъфи, смелото мече-бодигард, което пазеше нощните чудовища да не изпълзят от гардероба и да схрускат децата, беше на болничното легло до Ани. Това беше най-трудната задача през цялата му кариера.

Когато пристигнахме, заварихме дъщеря ни да спи. Напоследък непрекъснато беше изморена и спеше много. Прекалено много.

Въпреки че Ани не знаеше колко близо беше майка и до смъртта преди единайсет месеца, знаеше за медальона и че е оцелял в опустошителен пожар. Знаеше, че майка и го е носела в спешното отделение. Ани го беше поискала. Сега беше на нея.

Моята красива, малка Ани се беше стопила. Очите и бяха безжизнени, устните и — бледи. Изглеждаше дребничка като птиче, стара.

Нито списанията, нито телевизията, нито гледката през прозореца представляваха някакъв интерес за мен. Не можех да откъсна поглед от малкото ми момиче; виждах я, каквато беше преди и каквато можеше да бъде отново. Не исках да отместя поглед или да изляза от стаята от страх, че като се върна, Ани няма да я има и аз ще имам само нейни снимки, такава, каквато беше преди.

Упоритият и дух, куражът и през всичките тези изтощителни месеци на болест, болка и влошаване бяха вдъхновение за мен. Но вдъхновението не ми стигаше. Исках нея — излекувана, здрава, отново изпълнена с живот. Моята мъжкарана. Моята бъдеща ега си артиста. Родителите ми не ме бяха учили да моля Бог за благословия и подаръци. Да ми покаже пътя — да. Да ми даде сила да постъпя правилно — да. Но не и да спечеля от лотарията, не и да ми даде любов, здраве или щастие. Молбата не е списък с „дай ми“; Бог не е Дядо Коледа. Така ме бяха учили и аз вярвах, че ни се дава всичко, от което се нуждаем, без да молим за него. Необходимо е да притежаваме разума и мъдростта да откриваме силата и средствата, когато ни трябват, и да намираме куража да правим това, което се налага да се направи.

В случая обаче бяхме направили всичко, което можехме като човешки същества. Ако съдбата и сега беше в Божиите ръце, щях да го приема по-лесно. Но съдбата и беше в ръцете на Пунчелино Бизо и притеснението като рояк от крилати същества летеше напред-назад в стомаха ми и трептеше в костите ми.

И се помолих на Господ да ми върне моята мъжкарана и Го помолих Пунчелино да постъпи правилно, макар и поради порочното желание да купи убийството на Вирджилио Вивасементе.

Сигурно и Господ щеше да има нужда от специален калкулатор за математиката на морала.

Докато аз седях до Ани парализиран от страх, Лори не се спираше, обаждаше се по телефона, за да координира нещата между болницата и затвора. Когато Ани се събуди, разговаряхме за много неща, за зеле и крале, за следващата година в Дисни Уърлд и последващата на Хаваите, за уроци по ски и сладкарство, но без да използваме „тук“ и „сега“, без мрачното „ако“.

Челото и беше топло, фините и пръсти — ледени.

Китките и бяха станали толкова тънички, че сякаш щяха да се счупят, ако вдигнеше ръце.

Философи и теолози бяха прекарали векове в обсъждане на съществуването и същността на Ада, но в болницата разбрах, че Адът съществува и даже можех да го опиша; аз познавах улиците му. Адът е изгубено дете и страхът от среща, която никога няма да се състои.