Дийн Кунц - Пророчество

Не се чувствах сигурен. Усещах, че животът на Ани виси на нишка, толкова фина, че една дума може да я скъса.

Лори продължи, сякаш той не беше казал нищо:

— Без бъбреци тя трябва да е на хемодиализа по четири часа, три пъти в седмицата.

— Щом е на шест — отвърна Пунчелино, — значи не ходи на работа или нещо подобно. Сигурно има много свободно време. Не можех да разбера дали е толкова безочлив, колкото е и непукист, или просто ни дразнеше и се наслаждаваше на мъката ни.

— В центъра на машината за диализата има голям съд, наречен диализатор.

— Може ли тази Шарлин да си навлече неприятности със закона заради това, което е направила? — попита Пунчелино.

Решен да не се поддам на провокациите и да си изпусна нервите, отвърнах:

— Само в случай че родителите ми имат претенции. Те нямат.

Лори продължи да се бори:

— В диализатора има хиляди малки фибри, през които минава кръвта.

— По принцип не обичам черни хора — информира ни той, — но тя изглежда свястна.

— И има разтвор, пречистваща течност — продължи Лори, — която извежда нечистотиите и излишната сол.

— Ама иначе е като бъчва — каза Пунчелино. — Сигурно яде толкова много, че вместо да е погребала бебето, може да го е изяла.

Лори затвори очи. Пое дълбоко въздух и изрече:

— Много рядко, но се случва пациентът да е алергичен към един или повече от химикалите в пречистващия разтвор.

— Не съм предубеден към черните хора. Те трябва да имат равни права и всичко, но просто не ме кефи това, че не са бели.

— Диализатът, пречистващият разтвор, съдържа няколко химикала. Само съвсем малки количества от тези химикали се връщат в тялото с кръвта; толкова малки, че обикновено са безвредни.

Пунчелино отбеляза:

— Не ми харесва начинът, по който дланите им са светли, а ръцете отгоре са тъмни. Стъпалата им също са светли. Сякаш носят недобре обмислени костюми.

— Ако лекарят предпише диализат, който не действа, както трябва — обясни Лори, — или пациентът се окаже чувствителен към него, формулата може да бъде променена.

— Едно от нещата, които ме убеждават, че светът не е наред — каза той, — са черните хора. Дизайнът щеше да е по-убедителен, ако всички бяха бели.

Без да го осъзнава, беше се приближил възможно най-много до признанието, че светът е просто сцена, илюзия, създадена да го заблуждава и че само той е единственото парченце добър дизайн. Лори ме погледна; лицето и беше спокойно, но очите и пламтяха в безсилие. Кимнах, за да я окуража. Усещах, че шансовете ни намаляват, но ако се откажехме, оставахме без никаква надежда за Ани.

— Много рядко, почти никога — каза Лори, — пациент може да е толкова алергичен и към най-малките количества химикали, основни за диализата. Алергичната реакция става все по-силна, докато се стигне до анафилактичен шок.

— Добре, де, за Бога, дай и един от твоите бъбреци! — извика той. — Би трябвало да си подходящ донор.

— Благодарение на баща ти — припомни му тя — имам само един.

— Тогава един от твоите — обърна се той към мен.

— Вече щях да съм на операционната маса, ако можех казах аз. — Когато ме тестваха за съвместимост, откриха, че имам хемангиоми и в двата бъбрека.

— И ти ли умираш?

— Хемангиомите са доброкачествени тумори. Мога да живея цял живот с тях, но не мога да бъда донор.

Последното нещо, което дядо Джоузеф казал на смъртното си легло, било: „Бъбреци! Защо бъбреците да са толкова важни, по дяволите! Това е абсурд, всичко това е абсурд.“

Баща ми си помислил, че дядо ми говори несвързано и последните му думи нямат смисъл.

Знаем какво щеше да каже поетът Уилям Купър, ако не беше умрял в далечната 1800.

Освен за неведомите пътища на Господ старият Бил написа и: „Зад намръщеното провидение Господ крие усмихнато лице.“

Винаги съм вярвал в това. Но напоследък, трябва да призная, се случваше да се питам дали Неговата усмивка е толкова изкривена, колкото тези, с които ни удостояваше Пунчелино. Следващото предложение на моя брат-убиец беше:

— Запишете детето в списък за трансплантации, както правят всички други.

— Сигурно ще чакаме година — каза Лори — или повече, докато се намери подходящ донор. Люси и Анди са прекалено малки, за да са донори.

— Една година не е толкова дълго. Оперираха ме за синдактилия, когато бях вече на осем. Вие къде бяхте тогава?

— Ти не ме слушаш — отвърна Лори сухо. — Ани трябва междувременно да е на диализа, но не може. Вече ти обясних.

— Може да не съм подходящ за донор.