Дийн Кунц - Пророчество

— Тогава доктор Макдоналд отишъл във фоайето за бъдещи бащи да успокои Конрад Бизо за загубата на жена му и Руди Ток за загубата на детето му.

— Нямахме достатъчно персонал онази вечер — спомни си Шарлот. — Върлуваше лош вирус и много хора бяха болни. Освен мен Луис Хенсън беше единствената акушерка. Когато чухме Конрад Бизо да крещи на доктора толкова грубо, обвинително, с такива срамни ругатни, и двете си помислихме за близнаците, но по различни причини. Според Луис Конрад щеше да се успокои, като види бебетата, но аз съм имала жесток мъж в къщата си и усещах същата агресия и в този глас. Гняв, който не може да бъде потушен с мила гледка, а може само да изригне в ярост. Единствената ми мисъл беше да спася бебетата. Луис те занесе във фоайето и беше застреляна, а аз отидох в другата посока с Джими и се скрих.

Опасявах се, че въпреки разкритието, че и двамата сме родени със синдактилия, Пунчелино ще приеме историята на Шарлот с недоверие, ако въобще я приеме. Вместо това се оказа, че не само вярва на всичко, но е във възторг от разказа и.

Може би романтично беше стигнал до представата за себе си като предадения главен герой на Александър Дюма от „Мъжът с желязната маска“; като за героичния селянин, а аз, неговият близнак, се бях възкачил на френския трон.

— Когато открих, че този мил мъж, нашият прекрасен доктор Макдоналд е убит и Луис Хенсън също — продължи Шарлот, — осъзнах, че съм единственият човек, който знае, че бебето на Мади се роди мъртво и че Натали Бизо роди близнаци. От мен зависеше дали Мади и Руди ще преживеят трагедия в разцвета на младостта си. Бебето, което спасих, под грижите на държавата щеше да бъде пратено в сиропиталище или по приемни семейства… или роднините на Конрад Бизо, всеки един от тях луд, колкото и самия него, щяха да предявят претенции към детето. И цял живот хората щяха да го сочат и да казват: „Това е синът на убиеца.“ Знаех колко добри и честни хора са Руди и Мади и знаех колко много ще обичат момчето си, затова направих това, което направих, и нека Исус Христос ми прости, ако мисли, че съм се правила на Господ.

Пунчелино затвори очи, обмисляйки разказа на сестрата в мълчание около половин минута, и се обърна към мен:

— А какво се случи с истинския ти?

Не разбрах какво ме пита. После осъзнах, че „истинският ти“ е загубеното бебе на мама и татко.

— Шарлин имала голяма плетена чанта — отвърнах аз. — Увила мъртвото бебе в меко бяло одеялце, пъхнала го вътре, изнесла го от болницата и го занесла при свещеника.

Шарлин се обърна към Пунчелино:

— Аз съм баптистка по рождение и възпитание; това е едно от миролюбивите вероизповедания. Още като момиче ходех на църква всяка неделя и бях по-добре облечена, отколкото в събота вечер. Семейството ми обичаше да възхвалява Бога в песни. Ако свещеникът ми кажеше, че съм сгрешила, бих го послушала, предполагам. Ако се колебаеше, съчувствието поглъщаше обективността му и го размекваше. Църквата ни си има собствено гробище и ние със свещеника намерихме едно подходящо ъгълче за бебето на Мади. Погребахме го с молитва само двамата и след около година купих малка надгробна плоча. Когато нещо ме измъчва, нося цветя и му разказвам какъв достоен живот води и какъв добър брат беше станал Джими.

Бях отишъл в това гробище с мама и татко и бях видял надгробната плоча — обикновен дебел пет сантиметра, гранитен правоъгълник. Думите, издълбани в него, бяха: „Тук лежи бебе Т. Господ го обичаше толкова много, че побърза да го вземе при себе си.“

Може би е от заблудена свободна воля или просто глупава гордост, но всички живеем с убеждението, че сме в центъра на събитията. Малко са моментите, които ни разделят от егото ни и ни карат да видим голямата картина, да осъзнаем, че събитията са един гоблен, в който всеки от нас е просто нишка в живата плетеница; и все пак всяка нишка е важна за целостта на тъканта.

Когато застанах пред надгробната плоча, такъв момент ме грабна като приливна вълна, издигна ме, преобърна ме и ме върна на брега — почитащ неописуемата сложност на живота и смирен към неразгадаемите загадки.

Сух мраз превърна снежинките в гранули. Тропаха по прозорците като духове на жертви на затворниците, търсещи вниманието им.

След като Шарлин му разказа за случилото се някога и се върна в коридора, Пунчелино се наведе към мен и ме попита с очевидна искреност:

— Питаш ли се понякога дали си истински?

Този въпрос ме изнерви, защото не го разбрах и защото се опасявах, че ще ни отведе до някоя налудничава повърхност, от която нямаше да можем да отправим молбата си безопасно.