Дийн Кунц - Пророчество

За едно нещо сгреших. Джими Ток не е умрял по пътя към този свят, починало е безименно бебе. Аз съм единственият Джими Ток; този, който трябваше да бъда, син на Руди и Мади, независимо от чии слабини бях излязъл. Бях предопределен за сладки и за Лори Лин Хикс, и за Ани, Луси и Анди, предопределен за още много неща, които още не знаех, и всеки ден аз изпълнявах план, който не осъзнавах.

Аз съм дълбоко благодарен. И смирен. И понякога уплашен.

През 1779 година поет на име Уилям Купър е написал: „Неведоми са пътищата Господни и чудесата по тях.“ Път ни чака, Бил!

С усмивка, която изразяваше недоверие, Пунчелино каза:

— Обяснете ми!

— Довели сме човек, който ще е по-убедителен — каза Лори.

Отворих вратата, надникнах в коридора и поканих Шарлин Колман, земния инструмент на моя ангел-хранител, да се присъедини към нас.

Шарлин Колман, сестрата от родилното, която е била на смяна в нощта на моето раждане, и на петдесет и девет все още работеше там, след толкова години в Колорадо не беше изгубила напълно мисисипския си акцент. Лицето и беше толкова мило, колкото и тогава, и със сигурност не по-малко черно.

Беше понапълняла, което отдаваше на години безплатни сладки от баща ми. Но както тя казва, за да отидеш в рая, трябва първо да минеш през този живот и е добре да имаш меки възглавнички, защото пътят е доста неравен.

Малко жени имат нейното излъчване. Тя е невероятно компетентна, без да е самодоволна. Решителна е, без да е властна; морално убедена, без да е обвиняваща. Харесва се, но не е обсебена от себе си. Шарлин седна между мен и Лори, точно срещу Пунчелино.

— Ти беше червендалесто, измършавяло, начумерено малко вързопче, но се оказа, че притежаваш красота, която разбива сърца, без дори да се опитва — каза му тя.

За моя изненада руменина обля затворническата му бледност.

Пунчелино изглеждаше поласкан от комплимента, но възрази:

— Не че съм спечелил нещо от това.

— Малко агънце, никога не се съмнявай в Божите дарове. Ако не можем да се възползваме от тези дарове, вината е наша, а не Негова. — За момент се загледа в него. — Мисля, че ти никога не си знаел, че си красиво момче. Не го вярваш и сега.

Той се втренчи в ръката, която някога беше прокълната със синдактилия. Разтвори пръсти, помръдна всеки един поотделно, сякаш вчера ги бяха разделили и още се учеше как да ги използва.

— Майка ти също беше красива — каза Шарлот — и мила като дете, но крехка.

Той вдигна поглед от ръката си и по навик се върна към налудничавата фантазия, съчинена от баща му.

— Тя е била убита от доктора, защото…

— Нищо подобно — прекъсна го Шарлин. — Както аз, така и ти много добре знаеш, че това е лудост. Когато вярваш в неща, които не са истина, просто, защото е по-лесно, отколкото да се справиш с фактите, превръщаш целия си живот в една лъжа. И докъде ще те доведе това?

— Дотук — заяви той.

— Като казвам, че майка ти беше крехка, нямам предвид само това, че почина по време на раждането, въпреки че добрият доктор опита всичко, за да я спаси. Духът и беше крехък. Някой го беше пречупил. Тя беше малко същество, уплашено не само от раждането. Тя сграбчи ръката ми и не искаше да ме пусне. Искаше да ми каже неща, които явно и аз се страхувах да чуя.

Имах чувството, че ако не беше прикован към масата и ако изнесените правила за поведение го позволяваха, той щеше да се пресегне към Шарлот, както майка му беше направила. Беше приковал поглед в нея. Лицето му беше като езеро от тъга, в очите му се бяха удавили надеждите, а на повърхността се носеше детски копнеж.

— Въпреки че майка ти почина — продължи Шарлин — тя роди две здрави близначета. Ти си по-малкият. Джими е по-големият.

Оглеждах го, докато се беше втренчил в Шарлот, и си мислех колко щеше да е различен животът ми, ако тя беше грабнала него, а не мен.

Мисълта за разменени съдби трябваше да ми помогне да погледна на него като на брат, но цялата ми душа се противеше. Оставаше си чужд за мен.

— Мади Ток — каза Шарлин на Пунчелино — също имаше трудно раждане, но с нея се случи точно обратното. Мади запази живота си, но бебето и почина. Последната и контракция беше толкова болезнена, че тя припадна и така и не разбра, че новороденото и е мъртво. Взех малкото ценно вързопче и го сложих в кошарка, така че да не види телцето, когато се събуди…и да не се налага да го гледа, ако реши, че не иска. Интересно, но когато си помислех за това мъртвородено, ми беше мъчно като за загубен брат, каквито чувства не можех да изпитам към Пунчелино. Лори каза: