Дийн Кунц - Пророчество

Той махна с ръка, сякаш тази загуба не беше от значение.

— Много вина витае тук. Миналото — минало. Не живея в миналото. Живея за бъдещето.

— Аз куцам, когато е студено — казах му.

Той размаха пръст, като разклати веригата, която свързваше ръката му с масата.

— Не хленчи! Ти също не ми остави никакъв избор.

— Сигурно е така.

— Искам да кажа — продължи той, — че ако ще играем на обвинения, силните карти са в мен. Все пак ти уби баща ми.

— И не само това — казах аз. — И не кръсти първородния си син на мен, както обеща. Ани, Луси, Анди, но не и Конрад. По гърба ми пропълзя хлад, докато изричаше имената на децата ни.

— Откъде знаеш имената им?

— Имаше ги във вестника миналата година след голямото аху-иху.

— Под „аху-иху“ имаш предвид опита му да ни убие и да отвлече Анди?

Помръдвайки ръката си, сякаш да погали Лори, Пунчелино каза:

— По-спокойно, по-спокойно. Между нас го няма случаят „Хартфийлд-Маккой“. Може би е труден човек.

— Може би „труден“ не е точната дума — отбеляза жена ми.

— Наречи го, както искаш, момиче. Кой знае по-добре от мен? Може би си спомняш преди девет години, когато бяхме в подземието на банката. Тогава всичко беше забавно и още не беше станало грозно. Аз ви казах, че детството ми беше студено и без любов.

— Така е — съгласих се. — Каза точно това.

— Опитваше се да бъде добър баща, но просто не го носеше в себе си — поясни Пунчелино. — Знаете ли, че за всичките години, прекарани тук, не ми е изпратил нито една коледна картичка или дребни за бонбони.

— Това е жестоко. — Действително изпитах съжаление.

— Но със сигурност не сте дошли, за да обсъждаме какво копеле беше.

— Всъщност… — започнах аз.

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне:

— Преди да ми кажете защо сте тук, нека да се разберем.

— За какво?

— Очевидно искате от мен нещо важно. Не сте дошли чак дотук, за да ми се извините, че ме кастрирахте, макар че го оценявам. Ако ще получите нещо от мен, би било справедливо да бъда компенсиран.

— Може би е по-добре първо да чуеш какво искаме — предложих аз.

— Не, предпочитам първо да се разберем — каза той. — И ако реша, че ми е изгодно, ще обсъдим сделката.

— Добре — съгласи се Лори.

— Първо, искам да получавам картички за рождения ми ден — 9 август, и картичка за Коледа, всяка година. Повечето момчета понякога получават картички, а аз никога не получавам.

— Две картички — съгласих се аз.

— И не от онези измислени картички, които трябва да са смешни, но са само злобни — доуточни той. — Нещо от „Холмарк“, с приятен сентимент.

— „Холмарк“ — съгласих се аз.

— Библиотеката тук не разполага с много средства и получаваме книги накуп директно от издателя или от някоя книжарница, а не от определени автори — обясни той. — Много бих искал да ангажирам някоя книжарница да ми праща всяко ново книжле на Констанс Хамърсмит.

— Знам ги тези книги — казах аз. — Тя пише за детектив, болен от неврофиброматоза, който обикаля Сан Франциско с качулка на главата.

— Невероятни книги са — заяви той и изглеждаше доволен, че имаме еднакъв литературен вкус. — Той е като мъжа-слон и никой не го обича. Всички го отхвърлят и не би следвало той да дава и пукната пара за когото и да било, но не е така. Той помага на хора в беда, докато останалите стоят безучастно.

— Тя пише по две книги на година — отбелязах аз. — Ще ги получаваш веднага след като излизат от печат.

— Последното нещо е…позволено ми е да имам сметка за пари в брой. Ще искам малко пари за сладки, дъвки и от време на време за сиренки.

Накрая се беше превърнал в такова жалко чудовище.

— Парите ще са проблем — възрази Лори.

— Не искам много. Четирийсет-петдесет долара на месец. И не вечно, а докато е справедливо. Животът тук без пари е като ад.

— Когато обясним защо сме тук — казах аз, — ще разбереш защо не можем да ти дадем пари. Но съм сигурен, че ако сме дискретни, можем да уредим трето лице да ти праща периодично някаква сума.

Лицето му светна.

— Еха-а, това ще е супер. Когато четеш Констанс Хамърсмит, е добре да имаш и бонбони „Хърши“. Деформираният детектив с качулката беше луд по шоколада. И по клавесина.

— Не можем да ти донесем клавесин — предупредих аз.

— Това не е проблем. Така или иначе, не съм музикално надарен. Само това, за което вече се споразумяхме — то ще промени живота ми. Животът тук е толкова… ограничен. Не е правилно да имаш толкова много лишения и толкова малко удоволствия. А как се държат с мен! Ще кажеш, че съм убил хиляда човека.