Дийн Кунц - Пророчество

По-късно при едно от кратките ми свиждания Лори каза:

— Пунчелино е все още там.

— В добре охраняван затвор. Не се притеснявай за това.

— Ще се притеснявам малко.

Изтощена, тя затвори очи. Останах до нея, погледах я и и казах нежно:

— Толкова съжалявам.

Не спеше, както си мислех. Без да си отваря очите, отвърна:

— За какво?

— Че те въвлякох в това.

— Не си ме въвлякъл в нищо. Ти ми спаси живота.

— Когато се омъжи за мен, направи моето проклятие и свое.

Тя отвори очи, погледна ме и каза:

— Слушай, бисквитко! Няма проклятие. Има само живот.

— Но…

— Не казах ли „слушай“?

— Да, мадам.

— Няма проклятие. Има само живот, такъв, какъвто е. И в моя живот ти си най-голямата благословия, на която съм се надявала. Ти си отговорът на всяка моя молба. При следващото ми посещение, когато тя беше заспала, нежно поставих медальона на врата и фин, но неунищожим. Издръжлива красота. Профилът на любовта, неумиращ никога.

На 11 януари 2003 година Лори беше изписана от болницата. За известно време тя остана в къщата на родителите ми, където имаше повече хора да се грижат за нея.

Спеше на легло на колелца в ателиенцето на майка ми, до хола, под наблюдението на недовършения портрет на Лъмпи Дъмпи, нечия домашна костенурка.

Времето до 26 януари, неделя, Лори прекара на дълга диета със задоволителен успех и затова я смятахме за готова да се наслади на празнична вечеря в стил Ток.

Никога коледната ни трапеза не е била толкова отрупана. Сериозна дискусия се проведе на тема възможността масата да се счупи под товара на толкова много изкушения. След изчисления, в които децата включиха и собствената си, неучилищна, но творческа математика, заключихме, че ако добавим две франзели, ще достигнем теглото, необходимо за предизвикването на катастрофа.

Събрахме се всички около масата за едно закъсняло пиршество. Децата бяха повдигнати от възглавнички, а възрастните — от хубаво вино. Никога лицата ни не са били толкова топли и светли, под светлината на свещите. Децата искряха като безгрижни духчета а когато погледнах към майка, татко, баба и Лори, почувствах, че съм в компанията на ангели. Бяхме на супата, когато баба Роуина каза:

— Виното ми напомни за времето, когато Спарки Андерсън отвори бутилка мерло и намери отрязан пръст в него.

Децата потрепериха, ужасени и доволни.

— Уина — предупреди я баща ми, — историята не е подходяща за вечеря, особено за коледна вечеря.

— О, напротив — отвърна баба, — това е най-коледната история, която знам.

— Няма нищо коледно в нея — каза татко раздразнен.

Мама се опита да защити баба:

— Не, Руди, тя е права. Историята е коледна. Има елен в нея.

— И дебел мъж с бяла брада — добави баба.

— Знаете ли, все още не съм чула историята за това как Хари Рамирес се самосварил до смърт — обади се Лори.

— Това също е коледна история — заяви майка ми.

Татко изпухтя.

— Да, така е — съгласи се баба. — В нея има пигмей.

Татко зяпна.

— Защо пигмеят да е коледен?

— Не си ли чувал за феите? — попита баба.

— Феите не са като пигмеите.

— Има ги в книгата ми — каза Уина.

— И в моята — обади се Люси.

— Пигмеите са хора — настояваше татко. — феите са приказни същества.

— И феите са хора — скара му се баба, — независимо че предпочитат да си лягат със същества от същия пол.

— А пигмеят не се ли казваше Крис Крингъл? — сети се майка ми.

— Не, Мади, скъпа — поправи я баба, — Крис Прингъл, с „п“.

— Хей, това е достатъчно коледно за мен — каза Лори.

— Това не е нормално — ядоса се татко.

Мама го потупа по рамото:

— Не бъди такъв Скрудж, скъпи.

— И така — започна баба, — Спарки Андерсън платил осемнайсет долара за тази бутилка мерло, което било много повече пари, отколкото са сега.

— Така поскъпна всичко — отбеляза мама.

— Особено, ако искаш да си купиш нещо с отрязан пръст вътре — обади се и Лори.

Следващият фатален ден беше след десет месеца, което в тази нощ — блестяща в гирлянди и ухаеща на печена пуйка — изглеждаше цяла вечност.

На шестнайсет километра от Денвър, в подножието на Скалистите планини се намираше федералният затвор, който имаше максимално добра охрана. Заради това гората беше изсечена и мястото се беше превърнало в долина. Хълмовете зад него и под него бяха покрити с гъсти гори, но земята на затвора беше гола, лишаваща бегълците от каквото и да е прикритие от прожектори или куршуми.