Дийн Кунц - Пророчество

Залъгвах се, че не знам отговора. Отхвърлих и самия въпрос.

Въпреки че бях станал, за да се движа, се оказах до един от прозорците. Не знаех колко време съм стоял там. Опитах се да се съсредоточа върху гледката зад стъклото, но гледка нямаше. Само мрак. Бездънна празнота.

Бях стиснал рамката на прозореца. Виеше ми се свят. Усетих, че ще падна през прозореца.

— Джими! — извика татко.

Не отговорих. Той сложи ръка на рамото ми.

— Сине! — каза той.

Обърнах се. Направих това, което не бях правил от дете. Заплаках в прегръдката на баща ми.

Към полунощ майка ми дойде с голяма кутия домашно приготвени сладки: лимонови бисквити, кексчета, шотландски масленки и китайски сусамови хапки.

Уина я следваше в жълт зимен екип. Тя носеше два големи термоса с любимото ни колумбийско кафе.

В болницата имаше автомати за снаксове и кафе. Дори и в кризи, не сме хора, които биха се хранили от автомати.

Ани, Люси и Анди бяха преместени в къщата на родителите ми. Грижеха се за тях и ги пазеха цяла рота доверени съседи.

Мама беше донесла и дрехи, за да се преоблека. Обувките, панталоните и ризата ми се бяха втвърдили от съсирената кръв.

— Скъпи, измий се в мъжката тоалетна в края на коридора — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.

Да отсъствам от фоайето, за да се измия и да се преоблека, означаваше да прекъсна бдението, да изоставя Лори. Не желаех.

Преди да излезе от къщи, мама открила любимата си снимка на Лори и я пъхнала в малка рамка. Снимката сега беше в скута и, а тя я гледаше като талисман, който ще осигури пълното възстановяване на снаха и.

Баща ми седна до майка ми и хвана ръката и. Прошепна и нещо. Тя поклати глава. Погали снимката, сякаш докосваше косата на Лори. Уина внимателно взе медальона от ръката ми, притисна го между дланите си, стопляйки го, и тихо каза:

— Отивай, Джими! Приведи се в приличен вид за Лори.

Реших, че бдението няма да се — не може да се прекъсне, щом остават трима човека.

В мъжката тоалетна се поколебах дали да си измия ръцете, от страх, че ако измия кръвта, ще отмия и Лори от себе си.

Страхуваме се да не загубим тези, които обичаме, повече от това да загубим собствения си живот. Изправен пред такава загуба, човек става малко луд, отказвайки да приеме действителността.

Когато се върнах във фоайето, пихме кафе и ядохме сладки в такава тишина, сякаш получавахме причастие. В 12:30 сестрата дойде да ни каже, че операцията ще продължи по-дълго. Лекарят щеше да говори с нас към 1:30.

Лори беше в операционната вече повече от четири часа. Сладките и кафето се вкисваха в стомаха ми.

В 1:33, облечен в зелените си дрехи и с шапка, хирургът дойде заедно с нашия интернист доктор Мело Мелодеон. Доктор Корнъл беше около четирийсетгодишен, изглеждаше по-млад, но вдъхваше увереност и сигурност.

— Като се има предвид колко сериозни са пораженията — каза той, — всичко мина възможно най-добре.

Беше извадил далака, без който можеше да живее. По-обезпокоителното беше, че се беше наложило да махне и единия и бъбрек. Но ако Господ позволеше, щеше да продължи да живее пълноценно и без него. Пораженията в стомашната област изискваха много внимателна работа. Трябваше да вземе части от вена в крака и. Прободено на две места, тънкото черво беше оправено. И от дебелото черво се наложило да отрежат пет сантиметра.

— Ще бъде в критично състояние поне двайсет и четири часа — каза доктор Корнъл. Можеше да се получи перитонит, което щеше да наложи още една операция.

— Лори все още не е прескочила трапа — предупреди той, — но сега съм много по-спокоен, отколкото когато я отворих.

— Борец е, нали?

— Силна е — каза доктор Мело Мелодеон.

— По-силна е от мен — уверих го аз.

След като я преместиха в интензивното и я настаниха, ми позволиха да вляза при нея за пет минути.

Все още беше под упойка. Дори отпусната в дълбок сън, можех да видя колко е изстрадала.

Докоснах ръката и. Кожата и беше топла, но вероятно моите ръце бяха ледени.

Лицето и беше бледо и въпреки това сияещо, като икона от времето, когато повечето хора и най-вече художниците са вярвали в светците.

Беше на системи, свързана с кардиомонитор, и с тръбички за кислород в ноздрите. Отместих поглед от нея само за да погледна графиката, върху която светлинни остриета отчитаха пулса и.

Мама и баба прекараха няколко минути с Лори, след което се прибраха вкъщи да успокоят децата. Казах на татко и той да се прибере, но той остана.