Дийн Кунц - Пророчество

Беше вече в хола, когато ме простреля. Погледът му сигурно беше замъглен и по-скоро шансът направляваше куршума, отколкото умението.

Дясното ми ухо сякаш пламна. Въпреки че внезапната болка не беше смразяваща, аз се уплаших, препънах се, паднах. Изправих се. Бизо беше изчезнал.

Открих го във фоайето с пистолета в дясната ръка, с лявата се беше вкопчил в парапета, упорито изкачваше стълбите. Беше стигнал вече до половината.

Сигурно си мислеше, че ме е ранил сериозно в главата или даже че ме е убил, защото не погледна назад, сякаш не ме чуваше. Още не беше успял да изкачи първото стълбище, когато го сграбчих отзад и го издърпах надолу.

Страхът за семейството и ужасът при мисълта за самотен живот не ми дадоха смелост, но ме направиха дързък, дори непредпазлив.

Паднахме върху перилата. Те се счупиха. Той изпусна оръжието и двамата се прекатурихме заедно до пода на фоайето.

Дясната ми ръка заклещи врата му, а лявата и помагаше да увеличи натиска. Без никакво угризение щях да затегна хватката, докато притисна трахеята, и с дивашко удоволствие щях да слушам как петите му барабанят в агонистични гърчове.

Преди да успея да го притисна обаче, Бизо насочи брадичката си надолу, притискайки ръката ми и лишаващ ме от възможността да приложа пълен смъртоносен натиск.

С двете си ръце започна да ме дере, опитвайки се да стигне очите ми. Тези жестоки ръце, които бяха удушили Недра Лам. Тези безмилостни ръце, които бяха застреляли доктор Макдоналд и сестра Хенсън. Опитах се да държа лицето си настрани. Той хвана ожуленото ми от куршума ухо и го извъртя.

Такава болка пламна в мен, че не можех да дишам и почти изгубих съзнание.

Бизо усети, че задушаващата хватка се разхлаби за момент, пръстите му лепнеха от кръв и вече знаеше слабото ми място. Опъваше се и се огъваше напред-назад, за да се освободи от прегръдката ми, като през цялото време се опитваше да намери ухото ми. Рано или късно щеше да го стисне отново.

Следващия път болката щеше да доведе до безсилие, до безсъзнание, уязвимост и смърт. Пистолетът беше на няколко крачки, до стълбите. Дръпнах ръката си от Бизо и го блъснах.

Едно прекатурване ме заведе до стълбите. Грабнах пистолета, обърнах се и стрелях.

Приближавайки се към мен, той вече беше много близо и куршумът разкъса гърлото му. Падна по гръб с разперени ръце. Дясната му ръка се удряше конвулсивно в пода.

Ако бях сметнал правилно, това беше осмият изстрел. Ако оръжието беше с нормален пълнител, оставаха два куршума.

Бизо се давеше, бълбукаше, въздухът свистеше през разкъсаното му гърло. Умираше, хриптящ в шуртяща кръв.

Иска ми се да кажа, че го прострелях втори път от съжаление, но истината е, че съжалението нямаше нищо общо с действията ми.

Смъртта се настани в тялото му, а нещо по-мрачно прибра душата му. Почти усетих полъха, когато това нещо влезе, за да вземе каквото му принадлежеше.

Очите му — едното синьо, другото кафяво — изглеждаха кръгли като безжизнените очи на уловена риба, все още носещи загадките на океанското дъно.

Дясното ми ухо беше чаша, пълна догоре с кръв, и въпреки това чух как Ани вика от коридора на втория етаж:

— Татко? Мамо?

Чух и Люси, а също и Анди. Децата не бяха стигнали до стълбите, но се приближаваха.

За да им спестя гледката на разкъсания, мъртъв Бизо, изкрещях:

— Влизайте в стаята си! Заключете вратата! Тук има чудовище!

Никога не се подигравахме за чудовищата. Отнасяхме се към страховете им сериозно и с уважение.

И затова те взеха думите ми на сериозно. Чух бягащи крачета, последвани от затръшването на вратата на момичешката спалня с такава сила, че стените потрепериха, стъклата се разтърсиха, а клончето имел, висящо на светлинните украшения във фоайето, се разлюля на панделката си.

— Лори — прошепнах аз, уплашен, че Смъртта, дошла за Бизо, може да се огледа за още една жертва. Втурнах се към кухнята.

„Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия.“

Умът е плаващ пясък, от който нищо не излиза и дори наученото с неохота в училище, смятано по-късно за забравено, отново изскача на повърхността не защото ни трябва, а защото някакъв мрачен дух иска да се подиграе на безполезността на всичките ни знания.

Когато нахълтах в кухнята, този стих — „Любовта може всичко, но не може да съживи мъртвия“ — изплува от уроците по английски заедно с името на поетесата — Емили Дикинсън. Нейното творчество утешаваше сърцето, но тези думи разкъсваха моето.