Дийн Кунц - Пророчество

— Къде е моето танто за танто? — настоя той.

За да спечелим време, направихме неумел опит да покажем, че не сме разбрали въпроса. Лори попита:

— Какво танто за танто?

— Отплатата ми, липсващата част — отвърна Бизо нетърпеливо, — моето нещо в замяна на друго нещо, вашия Анди за моя Пунчелино.

— Не — каза Лори без никаква злоба или видим страх, а просто като последно изявление с безвъзвратна решителност.

— Ще се отнасям добре с него — обеща Бизо. — По-добре, отколкото вие се отнесохте с моя син.

Ярост и страх заседнаха на гърлото ми, но Лори отново твърдо изрече:

— Не.

— Отнеха ми славата, отредена за мен. Всичко, за което мечтаех, беше безсмъртие, но сега смятам да се сдобия с малко слава от втора ръка. Ако науча момчето на това, което мога, то ще бъде най-великата циркова звезда.

Той няма талант за това — увери го Лори. — Той е потомък на сладкари и преследвачи на урагани.

— Кръвта няма значение — каза Бизо. — Важен е само моят талант. Преподаването е една от дарбите ми.

— Махай се! — Лори шепнеше, сякаш изричаше магически думи като заклинание, в случая може би обричащо ш разум. — Направи си твое дете.

Той продължаваше:

— Дори и момче с минимум дадености за клоунство може да бъде моделирано до съвършенство, ако има мен за негов водач, господар и гуру.

— Направи си твое дете — повтори тя. — Дори и плазмодий като теб може да накара някоя ненормалница да разтвори краката. Хладно презрение се прокрадна в гласа и и не можех да разбера защо иска да го ядоса още повече. Тя продължи: — За достатъчно пари някоя надрусана курва, някоя отчаяна уличница, ще потисне гаденето си и ще ти пусне. Невероятно, но вместо да го разяри повече, презрението и го разстрои. Докато говореше, той се сепна няколко пъти и нервно облиза устните си.

— Подходящата психясала старица — продължи тя — ще те дари с друго малко капризче, толкова побъркано, колкото и първото.

Може би, защото нямаше куража да погледне Лори в очите или защото в гневното ми мълчание усети по-голяма заплаха, Бизо насочи вниманието си към мен.

Трепереше, а пистолетът в дясната му ръка после погледа му и дулото му ми разкри черната дупка на вечността.

В момента, в който Конрад Бизо отмести поглед от нея, жена ми пъхна ръка в джоба на веселата си коледна престилка и извади малко спрейче. Бизо усети, че е сгрешил, и се извърна от мен.

Когато се завъртя към Лори, тя го уцели. Ръждиво червено петно се разпльока върху лицето му.

Заслепен, Бизо натисна спусъка — едно отчетливо, приглушено „туп“ — счупи прозореца на вътрешната врата и разпръсна чинии.

Грабнах един стол и го хвърлих към него. Той стреля пак. Последва и трети изстрел, а аз го избутах назад през кухнята като дресьор на диви животни, заплашват разярен лъв.

Четвъртият изстрел проби стола между нас. Трески от бор и меки снопчета баласт ме пернаха по лицето, но куршумът не ме достигна. Той се отдръпна назад към мивката и аз разбих краката на стола в него. Извика от болка и петият изстрел проби паркета.

Притиснат в ъгъла, плъхът беше открил тигъра в себе си. Изтръгна стола от мен, стреля за шести път и разби прозорчето на фурната. Хвърли стола. Аз му се изплъзнах.

Задъхан, хриптящ от парите на спрея, облян в сълзи, с кръвясали очи, размахвайки оръжието, той се заклатушка през кухнята, почти се самонокаутира в хладилника и с трясък влезе в гостната.

Лори беше застинала в ужасяващо мълчание. Простреляна. И, о, Господи, кръвта!

Не можех да я оставя там сама, но не можех и да остана при нея, докато Бизо върлува из къщата.

Тази разкъсваща дилема беше преодоляна чрез едно от многото трудни уравнения на любовта. Обичах Лори повече, отколкото обичах живота. Но и двамата обичахме децата си повече от самите нас, което на езика на математиката може да се определи като любов на квадрат. Любов плюс любов на квадрат се равняваше на неизбежен избор. Сломен от вероятността вече да съм загубил Лори, ужасен от мисълта за още една нетърпима загуба, тръгнах след Бизо, решен да го спра, преди да е намерил децата. Едва ли си е заминал с мисълта да намине някой друг ден. Бяхме видели новото му бразилско лице. Вече не би могъл да се наслади на ефекта на изненадата.

Играехме последната игра. Той щеше да вземе компенсацията си — Анди за Пунчелино. Щеше да застреля момичетата и да го нарече справедлива лихва.

Когато влетях в гостната, той се клатушкаше, блъсна се в касата на вратата и излезе от стаята.