Дийн Кунц - Пророчество

— Все още има сладки в тази кутия. В тези предутринни часове щяхме да сме на работа, ако не бяхме в болницата, така че не ми се спеше. Живеех за кратките свиждания, които ми позволяваха.

На заранта една сестра дойде да ми каже, че Лори се е събудила. Първото нещо, което казала, било: „Къде е Джими!“

Когато я видях будна, се сдържах да не се разплача само защото сълзите щяха да замъглят погледа ми. А толкова исках да я гледам.

— Анди? — попита тя.

— В безопасност е. Добре е.

— Ани, Люси?

— Всички са добре. В безопасност са.

— Наистина?

— Абсолютно.

— Бизо?

— Мъртъв е.

— Добре. — Тя затвори очи. — Добре. — След малко каза: — Коя дата сме?

Исках да я излъжа, но казах истината:

— Двайсет и трети декември.

— Денят — прошепна тя.

— Явно дядо е сгрешил с няколко часа. Трябвало е да ни предупреди за двайсет и втори.

— Може би.

— Най-лошото мина.

— За мен — каза тя.

— За всички ни.

— Може би не и за теб.

— Аз съм добре.

— Не сваляй гарда, Джими!

— Не се притеснявай за мен.

— Не сваляй гарда и за минута!

Баща ми се прибра вкъщи да поспи и обеща, че ще се върне с огромни сандвичи с телешко, маслини и с цяла торта с шам фъстък и бадеми.

По-късно сутринта, когато доктор Корнъл минаваше на визитации, изказа задоволство от прогреса на Лори. Трапът, който не беше прескочила все още, беше там, но час по час ставаше все по-малък и по-малък.

Пострадали хора идваха и си тръгваха от фоайето на интензивното. Бяхме само двамата, когато хирургът седна и ме помоли и аз да седна.

Веднага разбрах, че има да ми каже нещо, което ще обясни защо дядо беше определил двайсет и трети като фатален ден.

В главата ми се въртяха мисли за черва, разкъсани бъбреци, наранени кръвоносни съдове и се зачудих какви други поражения можеха да съществуват. Изведнъж се сетих за гръбнака.

— О, Господи, не. Парализирана е от кръста надолу, нали?

Доктор Корнъл се стресна:

— Не, за Бога! Щях да ви кажа още снощи, ако имаше нещо такова.

Не си позволих да се успокоя, защото беше ясно, че има нещо за казване, което нямаше да доведе до отваряне на шампанско.

— Разбрах, че имате три деца.

— Да. Ани, Люси, Анди. Три.

— Най-голямото скоро ще бъде на пет?

— Да. Ани. Нашата мъжкарана.

— Три деца, всичките по-малки от пет годинки — не е шега работа. — Особено когато всяко държи да има собствено чудовище.

— Това ли е идеалното семейство според Лори? — попита той.

— Много добри деца са — казах аз, — но не са идеални.

— Имам предвид броя им.

— Е, тя иска двайсет.

Той така се втренчи в мен, сякаш през нощта ми беше пораснала втора глава.

— Това е шега — обясних. — Беше се съгласила на пет, но може да поиска шест или седем. Двайсет — това е просто преувеличение, с което искаше да каже колко е важно семейството за нея.

— Джими, знаеш каква късметлийка е, че остана жива?

Кимнах и отвърнах:

— И знам, че ще бъде слаба, ще се нуждае от много време, докато се възстанови, но не се притеснявайте за децата. Семейството ми и аз ще се оправим. Лори няма да полага никакви усилия.

— Не е там въпросът. Джими, истината е, че Лори не може да има повече деца. Ако това ще е удар за нея, по-добре да го научи, когато си стъпи на краката.

Ако можех да имам само Лори, Ани, Люси и Анди, щях всяка сутрин да благодаря на Господ, че ми е дал толкова много.

Не знаех как точно ще приеме новината. Тя е практична, но и мечтателка, реалист и романтик в едно.

— Трябваше да извадя единия и яйчник и фалопиевата тръба — каза той. — Другият яйчник е незасегнат, но нараняването на тръбата неизбежно ще доведе до запушване.

— И няма да може да бъде оправено някой ден?

— Съмнявам се. Освен това е вече само с един бъбрек. Така или иначе не трябва да забременява.

— Ще и кажа, когато усетя, че е дошъл моментът.

— Направих всичко, което можах, Джими.

— Знам. И съм по-благодарен, отколкото бих могъл да изразя с думи. Имате безплатни сладки до края на живота ми.

След като лекарят излезе и денят започна да чезне, продължавах да съм нащрек, в очакване на някакво неописуемо бедствие, предсказано от дядо ми, но се чудех дали не става въпрос за стерилитета на Лори. За мен това беше тъжно; за нея обаче можеше да е трагедия.

Както се оказа, нямаше да разберем през следващите няколко месеца, защо двайсет и трети декември беше почти толкова ужасен, колкото и вечерта на двайсет и втори.

Отпочинал, татко се върна със сандвичите с телешко, маслините и тортата с шам-фъстък и бадеми.