Дийн Кунц - Пророчество

Обикновено посетителите разговарят със затворниците през бронирано стъкло в обща за няколко човека стая. Стаи за разговори като тази бяха използвани най-вече от адвокати, които държаха да се уединят с клиентите си.

Бяхме поискали среща на четири очи с Пунчелино, не за да обсъждаме нещо тайно, а защото мислехме, че интимната атмосфера би увеличила шансовете ни да го убедим да ни даде това, за което бяхме дошли.

Думата „атмосфера“ беше прекалено надута за скованото и отблъскващо настроение в стаята за разговори. Не изглеждаше като място, където злонамерен мъж може да бъде накаран да действа добронамерено.

Пазачът, който ни доведе, остана в коридора и затвори вратата след нас. Човекът, охраняващ Пунчелино, излезе през друга, междинна врата. Той остана до прозорчето на тази врата. Не чуваше, но виждаше какво става при нас.

Бяхме насаме с човека, който щеше да ни убие преди повече от девет години и беше осъден до живот донякъде заради нашите показания.

Като се има предвид враждебността, с която би отговорил на всяка наша молба, ми се прииска правилата на затвора да позволяваха внасянето на сладки.

Деветте години зад решетките не бяха оставили отпечатък върху Пунчелино. Прическата му не беше толкова стилна и добре оформена, колкото когато взриви градския площад, но беше все така привлекателен, младолик.

Холивудската му усмивка беше перфектна. Зелените му очи проблесваха с жив интерес.

Когато седнахме срещу него, той помръдна пръстите на дясната си ръка, както бабите, когато казват „чаочао“.

— Изглеждаш добре — казах аз.

— Чувствам се добре — отговори той.

— Не е за вярване, че минаха девет години.

— За вас — може би. За мен са като сто.

Струваше ми се странно, че не изпитваше злоба към нас. Все пак той беше Бизо, което означава изпълнен с обида и негодувание. Но не успявах да уловя никаква враждебност в гласа му.

— Да, предполагам, че разполагаш с доста време тук — казах аз без особена връзка.

— Оползотворявам го добре. Получих диплома по право — макар че като углавен престъпник никога няма да бъда допуснат да практикувам.

— Диплома по право. Впечатляващо. — Подадох молби за обжалване за мен и за други затворници. Няма да повярвате колко невинни има тук.

— Всички? — предположи Лори.

— Почти всички, да — отвърна той твърдо, без ирония. — Понякога е трудно да не се отчаеш при цялата несправедливост в това общество.

— Торта има винаги — казах аз и се усетих, че като не е чувал приказката на баща ми, сигурно си мисли, че говоря глупости.

Приемайки спокойно объркващия ми коментар, той каза:

— Е, обичам торта, разбира се, но и малко справедливост няма да откажа. Освен дипломата по право се научих да говоря перфектно немски, защото това е езикът на справедливостта.

— Защо немският е езикът на справедливостта? — учуди се Лори.

— Не съм абсолютно наясно. Каза го един герой от филм за Втората световна война. Прозвуча ми правдоподобно. — Той каза нещо на Лори, което звучеше на немски, и после го преведе: — Много си красива тази сутрин.

— Винаги си бил ласкател — отвърна тя.

Той и се усмихна широко и и намигна.

— Научих също и перфектно норвежки и шведски.

— Не познавам никого, който някога да е учил норвежки и шведски — каза Лори.

— Ами, сметнах, че ще е по-учтиво да говоря на техния език, когато получавам Нобелова награда. Стори ми се съвсем искрен и го попитах:

— Нобелова награда в каква категория?

— Не съм решил. Например за мир, или пък за литература.

— Амбициозно — отбеляза Лори.

— Работя върху роман. Половината момчета тук твърдят, че пишат роман, но аз наистина пиша.

— Аз мислех да напиша нещо като биография — казах му.

— На трийсет и втора глава съм — съобщи Пунчелино. — Главният ми герой току-що разбра какви дяволи са въздушните акробати. — После каза нещо на норвежки или шведски и после го преведе: — Скромността, с която приемам тази награда, е голяма колкото мъдростта на решението ви да я дадете на мен.

— Ще ги разплачеш — предположи Лори.

Въпреки че беше и побъркан, и убиец, бях впечатлен от очевидния му талант.

— Диплома по право, немски, норвежки и шведски, роман… щяха да са ми нужни много повече от девет години.

— Тайната е, че мога да оползотворявам времето по най-добрия начин и да фокусирам енергията си, без да бъда разсейван от тестиси. Знаех, че рано или късно ще стигнем до тази тема.

— Съжалявам за това, но ти не ми остави никакъв избор.