Дийн Кунц - Пророчество

— Почти е сигурно, че си — казах аз.

— Пак ще бъде от онези глава в кофата неща — предположи той. — Винаги става така.

Жена ми се опита да създаде емоционална връзка между него и Ани:

— Ти си неин чичо.

— И ти си ми брат — обърна се той към мен. — Но къде си през последните девет години, когато правосъдната система ме тъпче? Като Пилат Понтийски ти си изми ръцете от мен.

Безумието на това обвинение и самоизмамното великолепие, загатнато в сравнението с Христос, не допускаха отговор. — Друга грешка в идеята за черните хора е — каза той, — че спермата на черните мъже трябва да е черна, щом като на белите е бяла. Но тя също е бяла. Знам това — достатъчно порно съм гледал.

Понякога ми се струва, че в литературата най-убедителното описание на света, в който живеем, може да се открие във фантасмагоричното царство, в което Луис Карол изпрати Алиса. Лори продължаваше да го убеждава:

— Рано или късно анафилактичният шок ще погуби Ани. Не можем да рискуваме повече. Нямаме изход. Остават и буквално… — гласът и пресекна.

Довърших изречението вместо нея:

— На Ани и остават буквално няколко дена.

След като облякох този ужас в думи, силен страх стегна сърцето ми и за момент не можех дишам.

— Значи пак стигаме до добрия, стар Пунчелино — каза брат ми. — Най-великият клоун ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не беше. Но, о, най-великият въздушен акробат ще бъде Пунчелино Бизо. Само дето не ми беше позволено да бъда. Пунчелино Бизо ще отмъсти за смъртта на майка си, както никой друг не го е правил. Само дето не избягах с парите и ми отрязаха тестисите. И ето пак — само Пунчелино от всички хора на земята, само Пунчелино може да спаси малката Ани Ток — чието име, между другото, по право трябваше да е Ани Бизо — само Пунчелино. Но накрая тя все пак ще умре, защото както всички други случаи това е просто постановка, за да ми бъде подложена бананова кора.

Речта му съсипа Лори. Тя стана и се обърна на другата страна. Стоеше така, треперейки неконтролируемо. Всичко, което аз успях да изрека, беше:

— Моля те!

— Махай се! — извика той. — Отивай си вкъщи! Когато малката кучка умре, погреби я в баптисткото гробище до безименното бебе, чийто живот открадна.

Когато излязохме в коридора, Шарлин Солман прочете ужасната истина на лицата ни. Разтвори ръце и Лори рухна в прегръдките и.

Като мислех за случилото се през последния половин час, ми се искаше да мога да върна времето и да подходим с повече хитрост.

Знаех, разбира се, че друга среща с него би имала същия край, както и още десет срещи, още сто срещи. Да говориш на него, беше като да говориш на торнадо; думите потъваха, сякаш крещиш „падни-стани“ на мусон.

Знаех, че не сме предали Ани, а идването ни беше обречена кауза още от началото. Въпреки това имах чувството, че сме я предали, и ме завладя такова изтощаващо отчаяние, че не знаех дали ще мога да отида до паркинга.

— Снимката — изведнъж се сети Лори. — Снимката остана в долното копеле.

Нямаше нужда да обяснява. Знаех защо кожата около очите и посивя и потрепери, а устата и се сви от отвращение.

Не можех да понеса мисълта, че ще стои в килията си сам със снимката на моята Ани, изпивайки я с очи и утолявайки жаждата си за жестокост с мисълта за болезнената и смърт.

Блъснах вратата и нахлух. Заварих го с пазача, който се готвеше да му отключи белезниците от масата. Приближих се и му казах:

— Снимката е наша.

Той се поколеба, подаде я, но когато се опитах да я взема, не я пусна.

— Какво за картичките? — попита той.

— Какви картички?

— За рождения ми ден и за Коледа.

— А, да.

— Истински „Холмарк“. Такава ни е сделката.

— Нямаме сделка, кучи син, такъв! Лицето му почервеня.

— Не обиждай майка ми.

Беше сериозен. Вече бяхме минавали през това. Гневът го напусна и той каза:

— Но аз забравих… тя е и твоя майка, нали така?

— Не е. Моята майка е в Сноу Вилидж и рисува игуана.

— Това означава ли, че няма да има и дребни за бонбони?

— И сиренки няма да има.

Той изглеждаше изненадан от уточнението ми.

— А книгите на Констанс Хамърсмит?

— Дай ми снимката!

Той я пусна в ръката ми и се обърна към пазача:

— Искаме още няколко минути насаме, ако може!

Мъжът ме погледна:

— Сър?

Не бях в състояние да отговоря. Кимнах. Пазачът излезе от стаята и застана на прозорчето.

— Носите ли документ да подпиша? — попита Пунчелино.

От прага на мрачната стая, където държеше вратата към коридора отворена за мен, Лори отвърна: