Дийн Кунц - Тик-так

След като намаза обилно хлебчетата си с горчица и кетчуп, той изяде всичко, което си беше поръчал. Пресуши шейка си така старателно, че неприличният звук от смукването на сламката накара възрастните наоколо да го изгледат недоброжелателно заради лошия пример, който даваше на децата им.

Остави щедър бакшиш и докато се отправяше към вратата, сервитьорката подхвърли:

— Изглеждате много по-щастлив на излизане, отколкото преди малко.

— Днес си купих нов корвет — съобщи той не на място.

— Страхотно — усмихна се тя.

— Мечтая за такава кола от съвсем малък.

— Какъв цвят е?

— Ярък морскосин металик.

— Сигурно е красива.

— Просто лети.

— Сто на сто.

— Като ракета — добави той и му се тори, че потъва в морските дълбини на очите й.

Детективът от твоите книги — той винаги се жени за блондинка и с това разбива сърцето на майка си.

— Е — накани се накрая той, — всичко хубаво.

— На вас също — любезно кимна сервитьорката.

Томи се приближи до входната врата. На прага, с ръка на дръжката, той се обърна назад, като се надяваше тя да гледа към него. Момичето обаче отиваше към сепарето, което той току-що бе освободил. Деликатните й глезени и добре оформените прасци бяха страхотни.

Беше излязъл ветрец, но нощта все още беше мека за ноември. В далечния край на магистралата Пасифик Коуст, при входа на търговския център Фашън Айланд, внушителните редици от огромни кичести палми бяха осветени от прожектори, прикрепени към стволовете им. Продълговатите зелени палмови листа се люлееха като полите на танцьорка от Хаваите. Ветрецът, който носеше и уханието на океана, не караше Томи да изпитва студ, напротив — приятно галеше тила му и игриво рошеше гъстата му черна коса. В резултат от малкия бунт срещу майка му и националните традиции светът изглеждаше много по-привлекателен.

Вече в колата, той отново пробва радиото. Работеше отлично. Рой Орбисън изпълняваше „Хубава жена“.

Томи се присъедини към пеенето. С пълен глас.

Спомни си за злокобния рев на статичното електричество и за странния лигав глас, който сякаш го викаше, но в момента му се струваше невероятно, че необичайното произшествие е било толкова свръхестествено, колкото му се бе сторило. Тогава беше смутен от разговора с майка си и се чувстваше едновременно затормозен и ядосан, сърдеше се на нея, но и на себе си, така че възприятията му явно не са били съвсем наред. Водопадният рев на статичното електричество го имаше, но обзет от чувството за вина, той явно си беше въобразил, че чува името си след безсмисленото клокочене и пращене на електронната бъркотия.

По целия път до вкъщи той слуша старовремски рокове; знаеше всяка песен наизуст.

Живееше в скромна, но удобна стандартна къщичка в гъсто застроения град Ървин. В архитектурно отношение домът му, а това често се случваше в окръг Ориндж, нямаше нищо общо със средиземноморската архитектура; всъщност другаде средиземноморският стил се бе наложил така, че понякога постоянството му действаше успокоително, но друг път човек се чувстваше притеснен и задушен от него, като че ли главният архитект на Тако Бел се бе превърнал във всесилен диктатор, който бе заповядал всички да живеят не в къщи, а в мексикански ресторанти. Покривът на къщичката на Томи беше покрит с овални оранжеви керемиди, мазилката по стените беше бледожълта, а от двете страни на бетонната алея отпред имаше тухлени заграждения.

За двайсет и седмия си рожден ден успя да си купи собствена къща. Напоследък книгите му вече излизаха първо с твърди корици и постъпленията от писателските му занимания нараснаха достатъчно, за да си позволи риска да напусне щатната си работа в „Реджистър“.

Обективно погледнато, той бе постигнал по-голям успех в живота от братята, и от сестра си. Но те тримата бяха запазили здравите си връзки с виетнамската общност, така че майка му и баща му се гордееха с тях. Никога не можеха да си позволят да изпитат същата гордост от Туонг, който бе променил името си веднага щом навърши изискваната от закона възраст и който с желание и възторг се бе отнасял към всичко американско още откакто имигрира тук със семейството си на осемгодишна възраст.

Знаеше, че дори да стане милиардер, дори да се нанесе в къща с хиляди стаи на най-високата скала с изглед към Пасифика, с тоалетни от чисто злато и полилеи, изработени не от обикновен кристал, а от огромни диаманти, майка му и баща му пак щяха да го смятат за „пропадналия“ син, който е забравил корените си и е обърнал гръб на произхода си.