Дийн Кунц - Тик-так

— Да.

— И за онова момченце с всички качества да стане голямо дарование като пианист? Че какво може да се отмъщава тук?

— Ами…

— Кого би могло да ядоса това — някой друг шестгодишен пианист да си помисли, че и за него би трябвало да напишеш някоя хвалебствена статия, и сега да е решило да те прегази с велосипедчето си?

— Ами — отново подхвана Томи, но този път се чувстваше малко глупаво — в материала се споменаваше, че повечето деца във виетнамската общност не са забъркани в бандите.

— Е, в полемичната журналистика се пише така.

— Но аз добавих и някои остри неща по повод на онези, които се присъединяват към бандите, особено към момчетата на Натома и момчетата на Санта Ана.

— Засегнал си бандите в един абзац от целия материал. Тия момчета не са толкова чувствителни, Томи. Няколко фрази не биха ги накарали да ти отмъщават.

— Чудя се…

— На тях така или иначе не им пука какво си мислиш за тях, защото те се смятат за виетнамското съответствие на Чичо Том. Освен това ти ги изкарваш прекалено начетени. Тия типове не четат вестници.

Гъстите облаци идваха откъм океана, въртяха се от запад на изток и ставаха все по-тъмни. Луната се стопи в тях и заприлича на удавник в студеното море. Лунното отражение върху стъклото на прозореца постепенно изчезна.

— А какво ще кажеш за момичешките банди? — настояваше Томи.

— Момичетата Уоли, момичетата Помона, Мръсниците пънкарки… не е тайна, че те могат да бъдат и по-жестоки от момчетата. Макар че не вярвам и те да са се заинтересували от тебе. По дяволите, ако се ядосваха така лесно, досега да са изкормили като риба най-напред мене! Хайде, старче, кажи ми какво се е случило. Какво те е изнервило така?

— Става дума за една кукла.

— Нещо като Барби ли? — Гласът на Сал прозвуча озадачено.

— Не, малко по-зловещо.

— Е, да, Барби вече не е толкова противна. Пък и кой ли се страхува от нея в наши дни?

Томи подробно разказа на Сал за странната фигурка, обвита в бял плат, с черните бодове от конци, която бе открил пред дома си.

— Звучи малко шантаво — подхвърли Сал.

— Странно и необяснимо е — продължи Томи. — По-странно, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Нямаш ли представа за какво става дума в бележката? Изобщо ли не можеш да четеш на виетнамски, поне малко?

Томи извади листчето от джоба си и го разгърна. Поклати отрицателно глава.

— Нито дума.

— Какво става с тебе, момче? Изобщо ли не уважаваш предците си?

— Ти пък се претрепваш да поддържаш контакти с твоите, нали? — саркастично отвърна Томи.

— Естествено — и за да го докаже, Сал заговори бързо и музикално на италиански. После се върна към английския. — Освен това пиша на моята нона в Сицилия всеки месец. Прекарах при нея два месеца миналата година.

Томи по-силно от всякога се почувства като мръсник. Присви очи към трите колони знаци върху пожълтялата хартия.

— Това за мене е толкова неясно, колкото е и санскритът.

— А можеш ли да ми го изпратиш по факса до пет минути сигурно ще намеря някой, който да ни го преведе.

— Разбира се.

— А аз ще ти звънна пак веднага щом науча нещо.

— Благодаря, Сал. Хей, знаеш ли какво си купих днес?

— Дали знам какво си си купил? Откога мъжете взеха да си говорят за покупки?

— Купих си корвет.

— Сериозно?

— Да. Купе LTI. Ярък морскосин металик.

— Поздравявам те.

— Преди двайсет и две години — подхвана Томи, — когато преминах през имиграционната служба със семейството си и се озовах на първата улица в тая страна, видях един забързан корвет. Почувствах, че това е за мене. Фантастична кола, която се движеше толкова елегантно, ми каза всичко за Америка.

— Радвам се за тебе, Томи.

— Благодаря, Сал.

— Сега вече сигурно ще си намериш и някоя истинска мацка, няма да я караш все с Ронда Гумата, надуваемата кукличка.

— Я престани, глупчо такъв — с умиление промълви Томи.

— Изпрати ми бележката по факса.

— Веднага — увери го Томи.

Загледа се във валяците, които издърпваха листа в машината. В прозорчето за съобщения се появи телефаксният номер на Сал в редакцията и обяснението „Изходящо съобщение“. После страницата с виетнамските знаци се плъзна навън от факса и след малко думата в прозорчето светна „Получено“. После бученето на факса спря.

Телефонът иззвъня.

— Налага ли се самият аз да идвам с колата до вас, за да ти обясня как се прави?

— Искаш да кажеш, че отново си получил празен лист?