Дийн Кунц - Тик-так

Устата му беше така пресъхнала, че езикът му бе залепнал за небцето. Насъбра малко слюнка, но езикът му все пак се отдели неохотно, като че беше залепен със скоч.

Обезумялото му сърце блъскаше така силно в гърдите, че периферното му зрение се замъгляваше с всеки негов удар — отражение а шуртящата като водопад по вените кръв. Стори му се, че ще получи инфаркт.

В по-хубавия и по-жизнен свой свят Чип Нгуейн без всякакво колебание щеше да сграбчи куклата и да я проучи, за да установи има ли нещо, монтирано в нея. Навярно миниатюрна бомба? А може би някой дяволски хитър часовников механизъм, който ще го простреля с отровна стреличка?

Томи не беше и наполовина мъж като Чип Нгуейн, но не беше и чак такъв страхливец, по дяволите. Все пак не му се щеше да рови в куклата, затова внимателно протегна предпазливо показалец и натисна двата скъсани бода върху бялата памучна гръд.

В ужасната човекоподобна фигурка, точно под пръста на Томи, нещо помръдна, изтупка… изтупка отново. Но не приличаше на часовников механизъм, а по-скоро на нещо живо!

Томи рязко отдръпна ръката си.

В началото онова, което усети, го наведе на мисълта за гърчещо се насекомо — някой неприлично дебел паяк или пощуряла хлебарка. А може би път миниатюрен гризач — някаква гнусна и обезкосмена розова мишка, каквато жив човек не е виждал досега.

Изведнъж разнищените черни конци се върнаха в дупките, през които са били зашити, и потънаха в гръдта на куклата, като че ли нещо ги бе придърпало отвътре.

— Господи!

Томи залитна и отстъпи една крачка, като за малко не се строполи в работния си стол. Сграбчи облегалката му и така запази равновесие.

Храс-храс-храс.

Шевовете над дясното око на нещото се скъсаха, когато платът под тях се изду от сила, която го натискаше отвътре. След това и те потънаха в куклата като спагети, засмукани от малко дете.

Томи невярващо тръсна глава. Сигурно сънуваше.

Платът на мястото, където шевовете изчезваха, се разцепи с характерен звук.

Сигурно сънуваше!

Пролуката на малкото, чисто бяло лице се отвори към сантиметър и половина — като зееща рана.

Определено сънувам. След солидната вечеря — два хамбургера, пържени картофки и порция лук: холестерин, достатъчен, за да убие кон, — а сега и бутилка бира. Заспал съм на бюрото си. Сънувам.

Изпод раздрания плат просветна някакъв цвят. Зелен. Ярък, лъчист зелен цвят.

Памучният плат около цепката се набръчка и се отдръпна, в меката кръгла глава се появи оченце. Не беше лъскавото стъклено око на кукла, нито пък намацано с боя пластмасово кръгче, а око, истинско като очите на Томи (макар и безкрайно необичайно), озарено от призрачна светлина, невиждащо и с елипсовидна черна зеница като око на усойница.

Томи се прекръсти. Беше израснал като католик и сега — макар да ходеше рядко на черква — изведнъж се почувства отново набожен.

— Пресвета Дево, Божия майко, чуй молитвата ми…

Томи бе готов с радост да прекара остатъка от живота си в бродене между изповедалнята и олтара, без да се осланя на друго освен на причастието и вярата, без друго развлечение освен органа и благотворителната църковна лотария.

— … сега, когато имам нужда от милостта ти…

Куклата трепна. Бавно извърна глава към Томи. Зеленото й оченце се закова върху лицето му.

У Томи се надигна отвращение, в гърлото му загорча от насъбралата се жлъчка; насили се, с усилие преглътна и вече беше съвсем сигурен — не сънуваше! Никога не е бил толкова близо до повръщане насън. И сънищата му не бяха така напрегнати.

На монитора четирите думи започнаха да мигат: ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ.

Шевовете над второто око на куклата се разпориха и пак потънаха навътре в главата й. Платът отново се изду и започна да се цепи.

Тантурестите ръце на създанието трепнаха. Малките му, подобни на ръкавица с един пръст длани се огънаха. То се отблъсна от настолната лампа и сковано се изправи на крака — беше само двайсет и няколко сантиметра високо, но дребният му ръст не го правеше по-малко ужасно.

Томи Фан направи същото, което и Чип Нгуейн — най-жилавият от всички частни детективи, майсторът на таекуондо, безстрашният борец за истина и правосъдие щеше да направи — побягна. Нито писателят, нито героят му бяха пълни идиоти.

Като си даваше сметка, че всяка секунда забавяне в случай като този би му коствала живота, Томи се откъсна рязко от чудовището, което излизаше от парцалената кукла. Бутна стола, но се блъсна в ъгъла на бюрото, застъпи собствения си крак, успя да запази равновесие и със залитане излезе от кабинета.