Дийн Кунц - Тик-так

Главата му бе опряна така силно до вратата, че ухото започна да го боли, но все пак не чу нищо повече. Като отстъпи една крачка, той сложи лявата си ръка върху месинговата брава. Усети, че е хладна.

Пистолетът в дясната му ръка сега сякаш тежеше двайсет килограма. Оръжието изглеждаше достатъчно мощно. В пълнителя имаше тринайсет патрона и това би трябвало да му вдъхне увереност, но той продължаваше да трепери.

Макар че му се искаше да излезе и никога повече да не се връща тук, Томи не можеше да го направи. Къщата беше негова собственост. Тя беше капиталовложение, което не можеше да си позволи да изостави, пък и банкерите надали биха отменили ипотеката заради нахълтването на някаква си дяволска кукла.

Той седеше тук като прикован и се срамуваше от собствената си нерешителност. Чип Нгуейн, непоколебимият детектив, чиито измислени приключения Томи описваше, рядко се колебаеше. Чип винаги знаеше какво е най-добре да се направи и в най-опасната ситуация. Обикновено на помощ на решенията му идваха юмруците или пистолетът, понякога ножът, изтръгнат от ръката на обезумелия му нападател, както и който и да е тежък предмет, намиращ се наблизо.

Томи имаше пистолет, наистина добър пистолет, първокласен пистолет, а потенциалният му нападател беше висок само двайсет и пет сантиметра, но той не можеше да се застави да отвори проклетата врата. Нападателите на Чип Нгуейн обикновено бяха над метър и осемдесет (с изключение на безумната калугерка от „Убийството е лош навик“), а често се случваше да бъдат и гигантни, натъпкани със стероидни културисти с огромни бицепси, пред които Шварценегер изглеждаше като мамино синче.

Като се питаше ще може ли отново да пише за екшън-герои, след като той самият не смее да действа решително, Томи се отърси от веригите на страха и бавно завъртя бравата. Добре смазаният механизъм не изскърца — но ако куклата наблюдаваше, щеше да види как дръжката помръдва и би могла да му се нахвърли в мига, когато влезе.

Тъкмо бе завъртял дръжката до края, когато цялата къща се разтресе от гръмотевичен трясък, от който и прозорците задрънчаха. Той изохка, пусна дръжката, върна се заднишком през коридора и като зае позиция за стрелба, стисна с две ръце пистолета си и го насочи към вратата.

Чак тогава осъзна, че трясъкът бе гръмотевичен, защото навън наистина беше изгърмяло.

След като силата на първия гръм намаля и остана само сухо боботене в отдалечен ъгъл на небето, той погледна към края на коридора, където прозорците отразяваха бледите отблясъци на светкавиците. В този миг падна нов гръм.

Томи си спомни, че бе видял още вечерта черните облаци да прииждат откъм морето и да закриват луната. Скоро щеше да завали.

Смутен от твърде болезнената си реакция към една обикновена гръмотевица, Томи храбро се върна при вратата на кабинета. Отвори я.

Нищо не скочи върху него.

Светеше единствено настолната лампа и нейната светлина бе нашарила стаята с плътни и заплашителни сенки. Томи все пак успя да забележи, че дребосъкът не беше на пода в непосредствена близост до вратата.

Направи крачка през прага, намери с опипване копчето на стената и включи горното осветление. Сенките бързо се разпиляха и се оттеглиха зад мебелите.

Но и при сегашното ярко осветление дребосъкът го нямаше никакъв.

Съществото вече не беше върху бюрото, освен ако не се криеше зад компютърния монитор и не изчакваше Томи да се приближи.

Влизайки в кабинета, той възнамеряваше да остави вратата отворена в случай, че благоразумието го накараше бързо-бързо да изчезне оттам. Сега обаче си помисли, че ако остави куклата да се измъкне, ще му бъде почти невъзможно да я открие из голямата къща.

Затвори вратата и се облегна на нея.

Трябваше да действа предпазливо и старателно, като че ли търсеше плъх. Да ограничи възможностите за движение на малкото зверче само в една стая. Да провери методично под бюрото. Под канапета. Зад двата шкафа за архивите. Да огледа всяка пролука, където гризачът би могъл да намери убежище, докато накрая успее да го изкара на открито.

Само че пистолетът не беше най-подходящото оръжие за лов на плъхове. Една лопата би свършила по-добра работа. Би могъл лесно да пребие създанието до смърт с лопатата, докато уцелването на дребна цел с един пистолетен пълнител можеше да се окаже трудно, макар че той беше добър стрелец.

Първо, нямаше да разполага с достатъчно време да се прицели както трябва и да насочи куршума си с точността, която постигаше на полигона. Вместо това трябваше да възприеме поведение, характерно за войника на война — да разчита на инстинкта и на добрите си рефлекси, без да е напълно убеден, че разполага с достатъчни количества и от едното, и от другото.