Дийн Кунц - Тик-так

Двата прозореца на кабинета гледаха на изток. И четирите плътни пердета висяха свободно. Под нито едно не се виждаше издутина като от същество с големината на плъх.

С издърпан ударник на пистолета и пръст, опрян в спусъка, Томи се приближи до първия прозорец. С лявата си ръка хвана рая на едното перде и го разклати силно. Нищо не падна на пода. Нищо не изръмжа и не се помъчи да се вкопчи по-здраво за плата.

Макар да отдалечи пердето от стената, Томи се страхуваше да не би натрапникът да се е хванал за корниза. И там нямаше нищо.

Повтори операцията и със следващото перде, но змиеокия дребосък го нямаше и там.

На втория прозорец вниманието му бе привлечено от собственото му бледо отражение в мокрото стъкло, но той веднага извърна глава, като видя безумния страх в очите си. Те бяха в пълен контраст със самоувереността и смелостта, за които сам се беше поздравил преди малко. Не се чувстваше ужасен, колкото изглеждаше, но може би бе успял да потисне ужаса си заради онова, което му предстоеше да извърши. Не му се искаше да мисли повече за вида си, защото се страхуваше, че отново ще се парализира от нерешителност.

Внимателната проверка показа, че и зад пердето на втория прозорец нямаше нищо необичайно.

Оставаше му последното перде от изкуствен брокат. В златно и червено. Опънато и натежало.

Той го подръпна без какъвто и да е ефект. По нищо не се различаваше от останалите три.

Като разгъна плата и го отдели от стената и прозореца, Томи се наведе, вдигна глава и веднага видя дребосъка, увиснал над него, който се бе заловил за месинговия корниз и се задържаше с главата надолу от противно лъщящата черна опашка, която се бе пръкнала от белия памучен плат. Двете ръце на нещото вече не приличаха на ръкавици е един пръст. Сега се подаваха от опънатите бели памучни ръкавици — на черно-жълти петна, притиснати силно към все още покритите с памучен плат гърди. Имаха по четири кокалести пръста, а срещу тях — палец; очертанията им бяха като на човешка ръка, но същевременно в тях имаше и нещо змийско — завършваха с дребни, но застрашително насочени нокти.

Изтекоха две-три секунди зловеща, сякаш безкрайна тишина; като че ли самото време беше спряло. Томи успя да огледа горящите зелени очи, които гледаха кръвнишки изпод разхлабената бяла торба, подобна на покривалото на човека-слон от стария филм на Дейвид Линч, многобройните жълти зъбки — те явно бяха прегризали черните конци, пришили устата — и черното раздвоено езиче.

Нова светкавица размрази този миг на ужасяващото противопоставяне. Времето, което досега пълзеше като глетчер, сега се превърна в мощен прилив.

Дребосъкът изсъска.

Опашката му се отмота от корниза.

Спусна се право към лицето на Томи.

Той сведе глава и отстъпи назад.

Томи дръпна спусъка и звукът от гръмотевицата, която последва светкавицата, се сля с изстрела.

Беше гръмнал обаче просто от паника, наслуки. Куршумът сигурно бе пробил горната част на пердето и се бе забил в тавана.

Като съскаше, нещото се стовари върху главата на Томи. Миниатюрните нокти упорито задраскаха гъстата коса и достигнаха до кожата на главата му.

Той изрева и удари съществото с лявата си ръка.

Дребосъкът обаче не го пусна.

Тогава Томи го сграбчи изотзад и го откъсна от главата си, като безмилостно го стисна за гърлото.

Зверчето яростно се замята в ръцете му. Беше по-силно и по-ловко от който и да е плъх — увиваше се, огъваше се и се въртеше с такава удивителна сила, че Томи едва го задържаше. Той се беше замотал в пердето. Господи. Цевта на пистолета не беше особено дебела, но се бе омотала в подплатата като хваната с въдица.

Дребосъкът изръмжа хрипкаво и гърлено, изскърца със зъби и се опита да захапе пръстите му, като същевременно се мъчеше отново да забие ноктите си в него.

С рязък звук като при смъкване на цип платът на подплатата се скъса около мерника на оръжието.

Студената и хлъзгава опашка на съществото се плъзна около китката на Томи и чувството, което изпита, беше толкова противно, че той се дръпна отвратен.

Започна да се бори като луд с омоталата го подплата и с всички сили отхвърли зверчето, като че ли удряше шайбата при игра на бейзбол.

Чу го да писка, докато се премяташе из кабинета, после писъкът рязко спря — нещото се бе ударило в отсрещната стена, навярно достатъчно силно, за да му се счупи гръбнакът. Томи обаче не можеше да види нищо, защото, докато се освобождаваше от пердето, беше дръпнал месинговия корниз и всичко се бе стоварило върху него.