Дийн Кунц - Тик-так

Ако дребосъкът беше някакво свръхестествено същество — както се оказваше, съпротивата срещу него беше глупава и безсмислена. Томи обаче нямаше намерение да захвърли пистолета, да оголи гърлото си и просто да изчака смъртоносното ухапване. Пистолетният изстрел поне бе повалил нещото и временно го бе зашеметил. Може би нямаше да успее да го убие, но поне щеше да го спре за кратко време.

Докато имаше муниции.

Беше изстрелял три патрона. Един, когато онова дяволско нещо беше скочило от пердето на главата му. И още два, докато лежеше на пода.

В пълнителя, значи, оставаха още десет патрона. А в спалнята му имаше и цяла кутия с муниции, която можеше да му спечели още време, ако успееше да се добере до нея.

Куклата вдигна увитата си в парцали глава и го изгледа ядосано и гладно със зеленото си змийско око. Памучните парцали, които висяха от лицето й, приличаха на специално направени плитчици.

Досега пистолетните изстрели сигурно бяха потъвали в нощта, заглушени от гръмотевиците. Накрая обаче съседите му в мирния глад Ървин щяха да се усъмнят, че в дома на Томи Фан става нещо лошо и щяха да извикат полицията.

Нещото изсъска към него.

Боже Господи, ти който си в небесата, какво е това — представление от кораловата зона на здрача?

Ако дойдеше полицията, щеше да се наложи да обясни подробно какво се беше случило, макар че разказът му щеше да прозвучи като бръщолевене на безумец, страдащ от параноя. Тогава дребосъкът или безсрамно щеше да се покаже, като при това положение и останалата част от света щеше да бъде въвлечена в кошмара на Томи, или лукавият дявол щеше да се скрие, а полицията щеше да откара бълнуващия си клиент в добре осветена стая без прозорци и меки, тапицирани стени.

Но в този момент на Томи въобще не му пукаше кой от двата сценария щеше да се осъществи. И в единия, и в другия случай непосредствената опасност щеше да е отминала, щеше да му се размине и подмокрянето в гащите. Щеше да получи отсрочка да си поеме дъх, да помисли, може би дори да разгадае истината за онова, което се бе случило — макар това сега да изглеждаше невъзможно.

Нещото отново изсъска.

На Томи му дойде на ум една нова и не твърде утешителна мисъл. Възможно беше омразното дребосъче тайничко да го последва и в психиатрията, да продължи да го тормози и там до края на живота му, като хитро и изобретателно се изплъзва от лекари и санитари.

Вместо да го нападне отново, дребосъкът се стрелна към канапета, все още отдалечено от стената, както го беше оставил Томи.

С мерника на пистолета си Томи проследи съществото, но не успя да го задържи достатъчно добре на прицел, за да си позволи да пожертва още един скъпоценен патрон.

Сега нещото се скри зад канапето.

Окуражен малко от оттеглянето на противника, Томи си помисли обнадежден, че четиридесеткалибровият куршум все пак е нанесъл известни поражения, поне е накарал зверчето да стане малко по-предпазливо. Като видя как дребосъкът бяга от него, той си възвърна малко от уважението към безспорните преимущества на по-високия ръст и възстанови нещичко от предишното си самочувствие.

Томи полека прекоси стаята, за да надникне под канапето. Отсрещният му край все още бе опрян в стената, така че мястото отзад беше V-образно. И все пак дребосъкът го нямаше там.

После видя отскубнатите ленти плат и зеещата дупка в тапицерията. Съществото се беше вмъкнало в канапето и сега се криеше във вътрешността му.

Защо?

А защо трябва да пита, защо?

От момента, когато бодовете се бяха отдръпнали от кукленското лице и първото чудовищно око бе примигнало към него през раздрания плат, томи се бе отказал да отговаря на въпросите защо . Те повече подхождаха за свят управляван от логиката, а не на мястото, където в момента се бе озовал. Важният въпрос сега беше как — как да спре зверчето, как да спаси себе си? Освен това трябваше да се запита и какво щеше да стане след това . Самата пълна нелогичност на събитията не позволяваше да се правят каквито и да е прогнози за онова, което щеше да се случи до сутринта. Затова Томи трябваше сам да се досети, сам да разгадае намеренията на куклата и въобще каква беше цялата тази шибана история.

ПОСЛЕДНИЯТ СРОК Е ПРИЗОРИ.

Той изобщо не разбираше смисъла на това съобщение. Какъв „последен срок“, за Бога? Кой го беше поставил? Какво би трябвало да направи самият Томи, за да спази условията за последния срок?

ТИК-ТАК.

О, това съобщение пък му беше съвсем ясно. Времето изтичаше. Нощта напредваше, също така бързо, както дъждът се лееше отвън и ако Томи не измислеше някакъв изход от положението, до сутринта щеше да се е превърнал в препечена филийка.