Дийн Кунц - Тик-так

Томи седеше от шока и не виждаше нищо около себе си, а не се и опитваше да види ужасяващите неща, които въображението пораждаше в съзнанието му.

Единствените звуци, които се долавяха, бяха барабаненето на дъжда по покрива и стоновете на вятъра в корнизите.

Несъмнено нещото беше живо. Електричеството му причини толкова вреда, колкото и 40-калибровият куршум в корема.

Томи стискаше пистолета, като че ли в него се криеше някаква вълшебна сила, способна да го предпази от всички знайни и незнайни, реални и въображаеми ужаси във вселената. Всъщност оръжието беше съвсем безполезно в почти пълния мрак. Беше невъзможно да се прицели добре, като не виждаше целта.

Допускаше, че дребосъкът вече е захвърлил извитото парче стоманена жица и се е махнал от контакта. Може би се канеше да го нападне в мрака. Сигурно се хилеше злорадо през парцалите си на мумия.

Може би трябваше да открие огън, да изстреля всичките девет патрона, останали в пълнителя, като се цели приблизително в посоката, където съществото се намираше, преди лампите да изгаснат. Не беше нужно да бъде Чип Нгуейн, за да улучи поне с един-два патрона от девет. А ако сполучеше със стрелбата, докато дребосъкът се съвземеше от пораженията на куршума, Томи можеше да се измъкне най-накрая от къщата.

Нямаше представа какво, по дяволите, да направи след това, къде щеше да отиде в тая дъждовна нощ, към кого да се обърне за помощ. Знаеше само, че единственият му шанс да остане жив беше да избяга от това място.

Никак не му се искаше обаче да дръпне спусъка и да изпразни оръжието си.

Разбираше добре, че ако не помете дребосъка с някой случаен изстрел никога нямаше да се добере до вратата. Зверчето като нищо можеше да го нападне, да се изкатери по гърба му с бързината на стоножка, да докопа гърлото му и да прегризе сънната му артерия, докато той безпомощно маха с ръце… или направо да се покатери върху главата му и да му избоде очите.

Сега Томи усещаше, че тези мисли не са само плод на въображението му. Отчетливо долавяше намеренията на нещото, като че ли по някакъв начин бе установил психически контакт с него.

Ако нещото го нападнеше, след като бе изпразнил нахалост пистолета си, щеше да стане лесна плячка и никога нямаше да се измъкне.

По-добре беше да запази мунициите си.

Отдръпна се крачка-две, но после спря, обзет от смътното усещане, че зверчето вече не е там, където стоеше преди лампите да изгаснат, а беше отзад. Беше го заобиколило, докато той се двоумеше; сега се промъкваше все по-наблизо.

Като се завъртя на 180 градуса, той насочи пистолета към предполагаемата заплаха.

Беше се обърнал към част от стаята, по-тъмна от отсрещната с прозорците. Със същия успех би могъл да е отнесен в най-далечния краен ъгъл на вселената, в който материята и енергията на съзиданието още не са проникнали.

Задържа дишането си.

Заслуша се, но не чу дребосъка.

Само дъжда.

Барабанящият дъжд.

У натрапника най-много го плашеше не чудовищния и извънземен вид, а яростната враждебност, не физическата енергия и бързина, не приликата му с гризачите, която събуждаше първични страхове, дори не и самата загадка за съществуването му. По гърба му пробягваха тръпки и по челото му избиваше студена пот, защото нещото явно притежаваше висока интелигентност .

В началото той бе приел, че си има работа с животно, непознато и умно зверче, но все пак зверче. Когато постави стоманената спирала в контакта обаче, създанието разкри заплашващо сложната си природа. За да превърне пружината на обикновеното канапе в предмет от първа необходимост, да познава достатъчно добре електрическата система на къщата, да извади от строя захранването в кабинета, зверчето не само можеше да мисли, но и притежаваше специализирани познания, които обикновено животно не би могло да има.

Най-важното, което Томи би могъл да направи, беше да разчита на собствените си първични, животински инстинкти, докато противникът му се осланяше на хладния разум и логически заключения. Вярно, понякога и сърните успяваха да избягат от ловеца благодарение на вродена хитрост, но най-често по-високата интелигентност даваше на човека предимство, което сърната никога не би могла да достигне.

Така че той трябваше внимателно да прецени всяко свое действие, преди да го изпълни. Иначе просто щеше да бъде обречен.

А може би при всички случаи беше обречен.

Това вече не беше лов на зайци.

Стратегически наложената от дребосъка тъмнина разкри, че става дума за борба между равни. Томи поне се надяваше да е така, защото ако не беше борба между равни, тогава всичко пак се превръщаше в гонитба на плъхове, само че плъхът беше той самият!