Дийн Кунц - Тик-так

В дъното на помещението, срещу вратата, през която беше влязъл, се намираше вратата към гаража. От тази й страна имаше секретна ключалка.

В гаража лампите все още работеха.

Секретът на пералното помещение можеше да се заключи, но Томи в момента не виждаше смисъл да си губи времето с това.

Голямата врата на гаража започна да се тресе от бурята, докато Томи палеше осветлението, а вятърът виеше под нея като глутница изгладнели псета.

Той бързо заобиколи корвета до мястото на шофьора.

Лампите в гаража примигнаха и изгаснаха, а подвижната врата спря да се качва и все още наполовина преграждаше изхода.

Не!

Дребосъкът нямаше как да е преминал през двете затворени врати и да е влязъл в гаража да направи късо. А и не беше имал време да изтича навън от къщата, да намери контролното табло, да се покатери по водопроводната тръба, да отвори кутията с бушони и да дръпне прекъсвача.

И все пак в гаража беше черно като в най-тъмната част от полукълбото на някаква неизвестна луна, до която слънцето изобщо не стига. А подвижната врата беше отворена само наполовина.

А може би токът бе спрял в целия район заради бурята.

Томи отчаяно заопипва в тъмнината над себе си, докато откри люлеещата се верижка, освобождаваща вратата на гаража от електрическия мотор, който я задействаше. Без да изпуска пистолета, той изтича до вратата и ръчно я отвори докрай.

Бурен тласък на ноемврийския вятър запрати студени дъждовни капки в лицето му. От мекия есенен следобед не бе останала и следа. Температурата беше паднала поне с десет градуса в сравнение с часа, когато той излезе от автокъщата зад кормилото на новата си кола и я подкара по крайбрежието.

Очакваше да завари дребосъка на алеята със светнали зелени очи, но жълтото луминесцентно улично осветление го увери, че нещото го нямаше.

От другата страна на улицата прозорците на останалите къщи светеха топло и уютно. Това се отнасяше и за съседните къщи вляво и вдясно от неговата.

Липсата на ток в гаража нямаше нищо общо с бурята. Пък и той всъщност никога не бе вярвал на тази хипотеза.

Беше убеден, че нещото ще го нападне, преди да достигне корвета, но успя да седне зад кормилото и да тресне вратата, без да се срещне с него.

Остави пистолета на седалката до себе си, където лесно можеше да го достигне. Беше стискал дръжката така отчаяно и толкова дълго, че дясната му ръка се беше схванала. Наложи се да свие и разпусне няколко пъти изтръпналите си пръсти, за да могат да му служат.

Моторът запали веднага.

Фаровете осветиха задната стена на гаража и от тъмнината изплуваха работна маса с грижливо подредени върху нея инструменти, един чудесен четиридесетгодишен знак от някогашен сервиз на Шел, поставен в рамка афиш от филма „Бунтар без повод“ с Джеймс Дийн, опрян на мерцедес, модел 1949, който бе карал в един от епизодите.

Докато изтегляше колата на заден ход от гаража, Томи очакваше дребосъкът да се спусне от гредите на тавана по собственоръчно изплетена мрежа и да се приземи направо върху предното стъкло. Макар все още да не се беше освободило от парцаливите остатъци от кукленската си маскировка, съществото, както Томи беше забелязал, имаше някои черти на влечуго, с люспи и змийски очи, а също така и качества на насекомо; явно метаморфозата му още не беше завършила.

Излезе под дъждовния водопад и обърна на алеята, включи чистачките и накрая потегли по улицата, като остави вратата на гаража да зее. Другите врати на къщата останаха също незаключени.

Ако станеше най-лошото, какво би могло да влезе у тях в негово отсъствие? Някоя улична котка или куче? Може би някой крадец? Неколцина затъпели, надрусани с дрога хлапета с флакон червен спрей и с намерение да направят някоя беля?

След като избяга от дяволската кукла, Томи се чувстваше способен да се справи с неограничен брой обикновени неканени гости.

Но когато включи на скорост и потегли напред, отдалечавайки се от къщата, го осени тревожно предчувствие: Аз никога вече няма да видя този дом.

Подкара прекалено бързо за жилищен квартал — колата почти летеше и вдигаше триметрови водни фонтани, когато нагазеше в някой наводнен участък от пътя, — но на него не му се искаше да намали. Имаше чувството, че портите на ада са се отворили и че всяко от множеството чудовищни твари, които изпълзяваха оттам, имаше една-единствена набелязана плячка — Томи Фан.

Беше глупаво да вярва, че демоните съществуват и още по-глупаво беше да мисли — ако наистина съществуваха, — че би могъл да ги изпревари само защото притежаваше мощна спортна кола с триста конски сили. И все пак летеше из улиците, като че ли го гонеше самият сатана.